— Моля те, остани — каза той, но не усетих никаква убеденост или отчаяние в гласа му. Може би не се стараех достатъчно.
— Защо искаш да остана? — попитах го аз. — Какво значение има това за теб?
Настъпи дълга, дълбокомислена, фатална пауза, преди той да каже каквото и да било, пауза, която ми позволи първо да му обърна гръб, и второ — да забравя това, което впоследствие успя да скалъпи.
Гарсониерата на Джанет беше на горния етаж на къща с тераса на Теймър Роуд, успоредна на Уебстър Роуд. Терасата бе странна, защото всъщност е много красива, но е запусната. Бяха започнали една по една да реставрират къщите и аз бях по средата на последния ред порутени къщи.
Под мен имаше още три апартамента и вече познавах и харесвах всичките им обитатели. Гретхен, която работеше в областта на връзките с обществеността, ми обеща най-различни рекламни материали. Тя живееше с Джон в най-големия апартамент, на партера, с градина. Над тях се помещаваше Мари, която преподаваше философия в университета на Северен Лондон и през празниците се прибираше в Глазгоу. А над Мари — Дик, тихо и нервно момче, което работеше в местния музикален магазин.
В тази къща течеше непрекъснат купон. Заедно взимахме решения как да живеем, какви са задълженията ни и какво би било възможно най-хубавото. Например миналата седмица проведохме у Гретхеп събрание и гласувахме да си вземем по-голяма пощенска кутия. Мари си поръчваше много книги и пощальонът, като не можеше да ги вкара в кутията, ги оставяше на стъпалото до входната врата да се мокрят. Чу ли това, Дейвид? Размерът на пощенските кутии! Това са нещата, които можем да променим! (Сигурно, но все още не бяхме получили квота, а и не знаехме кой инсталира пощенски кутии, нито как да разберем.) Беше напълно нормално обсъждане, кратко, логично, хармонично и справедливо. Джон щеше да плати две трети от разноските, аз нямаше нищо да плащам. Пиехме вино и слушахме Еър, които са французи и свирят главно инструментали. Звучат все едно, че е най-подходящо да ги слушаш в асансьора. Еър беше новата ми любима група, въпреки че Дик гледаше малко отвисоко на тях, по тих и нервен начин, типичен за него. Казваше, че има доста по-добри френски поп групи в момента и че ако искаме, щял да ни направи записи.
Но за мен Еър звучаха модерно, по детски и необвързано в сравнение с, да речем, Дилън, който ми звучеше стар, женен и обременен — като дома ми. Гъби, марули и домати, право вкъщи, за да готвиш спагети болонезе и как те кара това да се чуууувстваш. Това, че си самаааа? Но никога не съм сама, когато Боб пее. Не преставах да мисля, че именно това представляваше животът в общност — готина музика, бяло вино, пощенски кутии и затворена врата, когато пожелаеш. Следващия път щяхме да говорим за това дали имахме нужда от маса в коридора за пощата и аз чаках момента с нетърпение. (Според мен всички го чакаха, макар да съм готова да изслушам и тези, които не са съгласни.)
Тук всички бяха необвързани, което също ми харесваше. Подозирах, че никой от тях не искаше това. Преди няколко вечери се пуснаха множество пресилени, самокритични и много добре отрепетирани лафове относно романтичния им статут и бих обобщила, че щом темата успя да се прокрадне в разговор за пощенски кутии — Гретхен се чудеше дали размерът на пощенската кутия не беше причина за слабото представяне на Свети Валентин, при което, както и трябваше, всички псевдосъжалително се изсмяхме, — то би се появила в разговор за каквото и да е. И въпреки че щеше да ми е жал за тях, ако те съжаляваха, същевременно фактът, че никой от тях нямаше стабилна връзка, отговаряше напълно на моите цели, защото допринасяше допълнително за атмосферата Империята отвръща на удара. Това ме накара да се почувствам все едно бях започнала нова страница в чужд тефтер. Моят се беше свършил, а и не ми харесваше това, което бях написала.
Не знаех колко време можех да живея така. Джанет щеше да се върне след няколко седмици, но вече бях започнала да се питам дали Мари щеше да използва апартамента си през лятото и дали можех да си позволя собствена гарсониера наред с ипотеката, две деца, съпруг, Добрата новина и бездомните. И всичко това, без да си задавам въпроса дали този живот си заслужаваше — дали тези два часа на вечер, било то сама или в слушане на Еър с Дик, Мари и Гретхен и в говорене за капацитета на пощенските кутии, щеше да свърши работа през следващите четирийсетина години. В момента имах чувството, че щеше, но все пак смятах, че в момента беше все още рано да подписвам четирийсетгодишен договор за каквото и било.