— Да я обърнат?
— Ами, да. Така. Обрат. Така го наричаме. Взимаш някоя лоша постъпка, която си направил, или нещо лошо, което си направил на някого, и го обръщаш. Правиш обратното. Ако си откраднал нещо, връщаш го. Ако си се е държал гадно, ставаш добър.
— Защото въвеждаме личното, успоредно с политическото.
— Благодаря ти, Дейвид. Забравих тази част. Личното и политическото.
— Ние изпълнихме политическата част, нали? С бездомните деца и всичко там, свързано с тях?
— О, значи с това вече свършихте, така ли? Излекувахте безприютността? Светът стана по-добро място?
— Моля те, не иронизирай, Кейти. Когато Добрата новина казва „изпълнихме“, той не смята, че сме решили всички проблеми…
— Господи. По никакъв начин. Колко още има да се прави там. Пфу-у!
И Добрата новина започна да си вее с ръка, за да покаже очевидно количеството пот, което все още остава да се пролее заради страданията на бедните по света.
— Но има точно толкова много да се направи и тук, нали разбираш? — Той сочи към собствения си череп. — Или тук, може би. — Пръстът му се премести към сърцето. — Така че с тази работа се занимаваме сега.
— И затова Кристофър и Хоуп ни бяха на гости?
— Точно така — каза Дейвид. — Говорихме с Моли и Том, попитахме ги на какво те искат да направят обрат и ние някакси фиксирахме тези две нещастни деца като специални източници на… съжаление. Моли винаги се е чувствала зле, защото не е поканила Хоуп на последния си рожден ден и… Е-е, може и да се смееш, но Том се чувстваше зле, защото е набил Кристофър в училище.
— Каква ирония, нали? Като се има предвид, че току-що пак го наби.
— Мога да разбера защо го казваш.
— А може би това, което стана днес, беше предвидимо?
— Така ли мислиш? — Ясно беше, че Дейвид не бе предвидил възможността нещата да се повторят. — Защо?
— Помисли си.
— Не искам синът ми да тормози децата, Кейти. А не искам и да не харесва някои деца. Искам да открива доброто и ъ-ъ… достойното за обич във всеки човек.
— И мислиш, че аз не искам?
— Не съм сигурен. Не искаш ли той да открие онова, което прави Кристофър обичлив?
— Да, добре. Има сериозна опасност Кристофър да се окаже специален случай. Изключение от правилото за всеобщата любов.
— Значи не искаш той да обича всички.
— Ако светът беше идеален — да, разбира се. Но…
— Не виждаш ли? — каза Добрата новина развълнувано. — Ние точно това правим. Градим идеален свят в нашия собствен дом!
Идеален свят в моя собствен дом… Не можех все още със сигурност да определя защо тази перспектива така ме ужасяваше, но чувствах някъде дълбоко в себе си, че Добрата новина не беше прав, че живот без омраза въобще не беше живот, че моите деца трябва да имат правото да мразят, когото поискат. Сега бях открила едно човешко право, за което си заслужаваше да се боря.
— А ти? — каза Дейвид, след като Том и Моли си легнаха и аз се готвех да си тръгна.
— Какво аз?
— Ти какво искаш да обърнеш?
— Нищо. Моето виждане е, че всяко нещо, което вършим, го вършим поради някаква сериозна причина. Като това, че Том бие Кристофър. Днешният следобед доказа това. Том го наби два пъти, защото не можеше да не го набие, така че най-доброто, което може да се направи, е те двамата да се държат настрана един от друг, а не да се събират един с друг.
— Значи ти не вярваш, че враждуващите племена могат някога да живеят в мир и добросъседство? — каза Добрата новина тъжно. — Белфаст? Да се откажем? Палестина? И онова място, сещаш ли се, с тутсите и ония другите? Да го отпишем?
— Не съм сигурна, че Том и Кристофър са воюващи помежду си племена. Те са по-скоро две малки момчета.
— Мога да ти приведа аргумент против, така да се каже. Те са в известен смисъл показатели — каза Дейвид. — Може да се приеме, че Кристофър е косовски албанец, да речем. Той си няма нищо, мнозинството го мрази…
„Само дето за разлика от средния косовски албанец, той можеше да си стои вкъщи и да си гледа телевизия. Тогава нищо лошо нямаше да му се случи“ — изтъкнах аз наум по обратния път към гарсониерата.
Бях им хлопнала вратата някъде по време на втората сричка на думата „мнозинство“.
Но, разбира се, открих, че цялата тази идея за обрата ми се върти в главата. Би ли могъл човек да не мисли за това? Дейвид знаеше, че изпитвам чувство на вина едва ли не за всяко нещо и ето, точно затова, той насочи идеята към мен. Подлец! Когато се върнах у Джанет исках да чета и да слушам компактдиска на Еър, който бях взела назаем от долу, но в края на краищата започнах да си правя наум списък на всички неща, за които се чувствах виновна, и дали няма нещо, което бих могла да направя, за да оправя някое от тях. Това, което ме разтревожи, беше, че много лесно си спомнях лошите си постъпки, като че ли те плуваха на повърхността на съзнанието ми през всичкото време и аз можех просто да ги отпеня с лъжица. Лекар бях, добър човек, а все пак имаше нещо…