Лабораторията беше на практика празна, както и се очакваше. Вярно, че камерите записваха всяко тяхно движение, но когато дойдеше време да се проверяват записите, целият свят вече щеше да знае какво са направили. Терористичната ядрена заплаха бе свършила работата си перфектно.
Стигнаха дъното на лабораторията, където вирусът се съхраняваше в криогенна суспензия, заключен в биосейф в специално хранилище. Вратата на хранилището бе от стомана и приличаше на вратата на банков трезор, модифицирана от АВМИИИБ за конкретната цел. Гуруле му бе обяснил, че помещението се използва за съхраняването на най-опасните естествени или изкуствено създадени микроорганизми.
Капитанът отново въведе код, прекара картата си през четеца и завъртя някакво копче. Вратата се отвори на електронно задвижваните си панти и двамата влязоха. Внезапната кондензация от ниската температура в хранилището (четиридесет градуса под нулата) замъгли визьорите им. Блейн веднага усети как студът се просмуква в него. На закачалките до вратата имаше тежки палта, но капитанът му махна да продължат и каза:
— Няма да се задържаме много.
Вратата се затвори автоматично след тях с глух трясък и щракане на резета. Блейн се огледа.
Хранилището бе изненадващо просторно, с голяма централна площ, заета от метални маси. Минаха покрай множество биосейфове и шкафове до друга заключена врата, водеща към вътрешната част на хранилището. На отсрещната стена, закрепен в рамка от винкели, имаше малък биосейф, боядисан в яркожълто.
— Моля, останете настрана, сър — каза капитанът.
Блейн спря и зачака.
Капитанът отиде до биосейфа, въведе код и пъхна в ключалката специален ключ. Щом го завъртя, на тавана замига жълта светлина и някаква сирена зазвуча тихо, но настоятелно.
— Какво става? — разтревожено попита Блейн.
— Няма проблеми — отвърна капитанът. — Включва се само докато сейфът е отворен. Няма кой да провери каква е причината.
В сейфа имаше рафтове, на които бяха наредени така наречените „шайби“ — бели криогенно запечатани цилиндри, съдържащи дълбоко замразените кристализирали вируси. Блейн потръпна при мисълта за смъртоносния коктейл във всяка шайба — невъобразимо море от болка, страдание и смърт, съдържащо се във всеки мъничък цилиндър.
Капитанът внимателно взе една шайба от стойката й и погледна гравираните върху нея числа. Кимна удовлетворено, извади също такава наглед шайба от джоба на костюма си и я постави на празното място.
Трябваше им само една шайба. Контейнерите бяха предвидени да запазят вируса дълбоко замразен най-малко за 72 часа — предостатъчно време да постигнат целта си.
Капитанът затвори сейфа, заключи го и алармата млъкна. Занесе шайбата при една от металните маси. Блейн знаеше какво трябва да прави и затаи дъх в очакване. Предстоеше деликатна операция.
Капитанът постави шайбата под микроскоп и заразглежда повърхността й в продължение на около пет минути, след което постави върху нея малък знак. После извади от джоба на костюма си скалпел и с хирургическа предпазливост отряза мъничко парче пластмаса от шайбата. Блейн знаеше, че в това парче има проследяващ микрочип.
Капитанът пусна парченцето на пода и го ритна под жълтия биосейф.
Блейн отново потръпна. Пръстите му вече ставаха безчувствени от студа. Капитанът обаче сякаш изобщо не усещаше ниската температура.
— Аз ще взема това, ако нямате нищо против — каза Блейн и посочи шайбата.
Капитанът му я подаде.
— Бъдете много, ама много внимателен, сър. Ако я изпуснете, светът, какъвто го познаваме, ще свърши.
Излязоха от хранилището и се върнаха при душа и люка. Под душа можеше да влезе само един човек и капитанът мина пръв. Автоматичната врата се затвори и Блейн чу съскането на почистващите химикали. После съскането спря и външната врата се отвори с въздишка. След малко вътрешната врата се отвори, за да го допусне до душа. Блейн пристъпи вътре под струите химикали, металически глас му нареди да вдигне ръцете си и да се обърне. После другата врата се отвори, той излезе в преддверието — и пред визьора му изникна дуло.
— Дай шарката — чу се глас.
Блейн моментално го позна — беше гласът на Гедеон Крю.
69.
Стоун Фордайс първо чу хеликоптера, а го видя чак после — UH-60 „Блекхоук“, приближаваше се ниско и бързо от изток. Беше се скрил зад един военен джип на трупчета в края на паркинга при портала на автопарка. Хеликоптерът забави скорост и кацна на празния паркинг. Фордайс изчака. Роторите забавиха скорост, вратите се отвориха и от машината скочиха шестима бойци от специалните части в пълно бойно снаряжение. След тях се появи цивилен и Фордайс се изненада, като видя, че е лично Дарт. Още едно доказателство, че беше постъпил правилно, като се беше обадил.
Загледа ги как се отдалечават от хеликоптера и тръгват към сградата.
Изправи се и излезе от прикритието си зад колата. Дарт го видя и му махна да се приближи.
Фордайс изтича до групата войници, които вече се бяха разпръснали в полукръг — лейтенант, подофицер и четирима бойци.
— Още ли са вътре? — попита Дарт.
Фордайс кимна.
— А Крю? Къде е Крю?
— Още е долу на четвърто ниво, доколкото знам. Както наредихте, не му се обадих.
— Някакви признаци на суматоха? Конфронтация?
— Не.
— Да се е включила някаква друга охрана? Аларми, сигнал за тревога?
— Не, доколкото мога да кажа. Тихо е като в гробница.
— Добре. — Дарт си погледна часовника. — По моя преценка са вътре от почти петнадесет минути. — Намръщи се. — Вижте, агент Фордайс. Представихте се великолепно. Но работата ви приключи и не искам никакви, ама наистина никакви неприятности. Ще оставим професионалистите да поемат нещата оттук нататък. — Протегна ръка. — Оръжието ви, ако обичате.
Фордайс извади пистолета си от кобура и го подаде на Дарт с дръжката напред. Но още докато го правеше, попита изненадано.
— За какво ви е?
Дарт взе оръжието, огледа го, вкара патрон в цевта, вдигна ръка и го насочи в гърдите на Фордайс.
— За да те застрелям.
В очите на Фордайс избухна бяла светлина и той отлетя назад — куршумът го улучи право в гръдната кост и го просна на асфалта. Никога не се бе чувствал така изненадан. Взираше се с широко отворени очи в невъзможно синьото лятно небе, без да е в състояние да проумее какво му се е случило, докато последните искрици живот го напускаха и синьото се превръщаше в черно.