Огледа се отчаяно. От другата страна на автопарка бяха по-големите машини: два танка M1, бронетранспортьори и няколко бронирани бойни машини „Страйкър“ — приличаха на огромни настръхнали танкови кули, монтирани върху осем масивни колела. Един от страйкърите беше изкаран напред и някой току-що го беше измил с маркуч. Гедеон се огледа. Въпросният някой — очевидно механик — стоеше пред един хангар с гаечен ключ в ръка и зяпаше невярващо горящия хеликоптер.
— Какво става, по дяволите? — извика той на Гедеон.
Гедеон изби ключа от ръката му, сграбчи го за яката, натика празния пистолет в лицето му и го блъсна към страховитата машина.
— Става това, че двамата с теб ще се повозим на това чудо и ти ще караш.
74.
Вмъкнаха се в подобната на пещера кабина — механикът пръв, Гедеон след него с пистолет в ръка.
— Дай ми оръжието си — нареди Гедеон.
Механикът разкопча кобура и му подаде пистолета си.
— И ключовете.
Механикът му даде и тях. Гедеон пъхна дългия ключ в запалването и го завъртя. Страйкърът моментално оживя и дизеловият двигател замърка. Все така насочил пистолет към механика, Гедеон бързо огледа уредите за управление. Изглеждаха прости — волан, скоростен лост, педали за газ и спирачки, също като при камион. Имаше обаче и куп електроника и множество екрани с неизвестно предназначение.
— Можеш ли да управляваш това нещо? — попита Гедеон.
— Що не си го начукаш? — отвърна войникът. Вече се беше окопитил и Гедеон виждаше комбинацията от страх, гняв и растящо негодувание в изражението му. Беше кльощав младеж с рошава коса, на не повече от двайсет. На етикета на дрехата му пишеше ДЖАКМАН и носеше нашивките на специалист. Но най-важната информация бе изписана на лицето му — той бе лоялен войник, който нямаше да се огъне пред дулото на пистолет.
Гедеон с усилие си заповяда да намали темпото и да пропъди мисълта, че с всяка минута Блейн и едрата шарка се отдалечават. Нуждаеше се от помощта на този човек — и нямаше право на грешка.
— Специалист Джакман, съжалявам, че насочвам оръжие към теб — каза той. — Намираме се в извънредна ситуация. Хората, които се опитаха да отлетят с хеликоптера, откраднаха смъртоносен вирус от лабораторията. Те са терористи. И смятат да го използват.
— Бяха войници — дръзко отвърна Джакман.
— Облечени като войници.
— Така твърдиш ти.
— Виж, аз съм от ПЕЯБ — каза Гедеон. Посегна да извади служебната си карта, но откри, че я е изгубил някъде в отчаяната гоненица. Господи, трябваше бърза. — Видя ли трупа на асфалта?
Джакман кимна.
— Той ми беше партньор. Специален агент Стоун Фордайс. Онези мръсници го убиха. Откраднаха епруветка с едра шарка и ще я използват, за да започнат война.
— Не се връзвам на такива глупости — заяви младежът.
— Трябва да ми повярваш.
— Няма начин. Хайде, стреляй. Няма да ти помогна.
Гедеон се отчая. Какво да направи? От друга страна, това си беше обикновена ситуация по уговаряне, не по-различна от всяка друга. Просто този път рисковете бяха безкрайно по-големи. Всичко опираше до това да намери начин да убеди човека срещу себе си. При това за секунди. Погледна уплашеното, но абсолютно категорично лице и каза:
— Не, ти стреляй. — Подаде му пистолета си с дръжката напред. — Ако мислиш, че съм от добрите, помогни ми. Ако смяташ, че съм от лошите, виж ми сметката. Решението е твое, не мое.
Джакман взе пистолета. В погледа му се появи неувереност, явно се бореше с чувството си за дълг. Огледа бързо пистолета, извади пълнителя и изсумтя:
— Лъжец! Няма патрони.
И захвърли оръжието настрана.
„Мамка му!“
Гедеон присви очи, намръщи се и върна на механика собственото му оръжие.
— Лъжец ли? Опри го в главата ми!
С бързо движение Джакман хвана в ключ главата на Гедеон и опря пистолета в слепоочието му.
— Давай. Застреляй ме. Защото ти казвам — ако се измъкнат, не искам да доживея да видя резултата.
Пръстът на Джакман се напрегна около спусъка. Последва мъчително мълчание.
— Не ме ли чу? Те се измъкват. Трябва да решиш — с мен ли си, или против мен?