И затова я открадна.
Това се оказа едно от най-вълнуващите приключения в живота му. И се оказа съвсем лесно. Няколко небрежно подхвърлени въпроса разкриха, че историческото дружество на практика няма никаква охрана и че прашните му каталози никога не са били проверявани. Един студен зимен ден той влезе с малка отвертка в джоба, свали картината от стената и я скри под палтото си. Преди да си тръгне, избърса стената, за да махне следата от картината, и поизмести двете съседни картини една към друга, за да скрие дупките и да заличи празнината. Цялата работа му отне пет минути и когато приключи, никой не разбра за липсващата гравюра. Беше наистина перфектна кражба. И Гедеон си казваше, че е напълно оправдана — никой не харесваше картината, никоя не я виждаше, никой не я поглеждаше, а историческото дружество я беше оставило да гние в един тъмен ъгъл. Имаше чувството, че е направил добро, досущ като баща, осиновил лишено от обич сираче.
Но тръпката беше невероятна. Физическо усещане. За първи път от години се чувстваше жив, сърцето му туптеше бясно, всичките му сетива бяха нащрек. Цветовете изглеждаха по-ярки, светът бе някак различен — поне за известно време.
Окачи картината над леглото си в новата си стая в Стокпорт, Охайо. Майка му така и не я забеляза и изобщо не спомена за нея.
Беше сигурен, че гравюрата няма почти никаква стойност. След няколко месеца обаче, докато преглеждаше различни каталози на търгове, с изненада откри, че цената й е между шест и седем хиляди долара. По онова време майка му отчаяно се нуждаеше от пари за наема и той се замисли дали да не я продаде. Но не можеше да си представи, че ще се раздели с нея.
Но по същото време имаше нужда от друга тръпка. От нова доза.
Затова започна да се навърта в намиращия се наблизо исторически обект Мъскингъм, където имаше малка колекция офорти, гравюри и акварели. Избра една от любимите си, литографията на Джон Стюарт Къри „Жител на равнината“, и я открадна.
Нищо и никаква работа.
Литографията бе пусната в тираж 250 бройки, така че никой не бе в състояние да ги проследи и съответно лесно можеше да бъде предложена на законния пазар. Интернет тепърва набираше популярност и беше много по-лесно човек да остане анонимен. Гедеон получи за картината 800 долара — и това постави началото на кариерата му като дребен крадец от исторически дружества и градски музеи. На майка му вече не й се налагаше да се безпокои за наема. Гедеон скалъпваше смътни истории за случайно отворила се работа и помощ след училище, а тя бе твърде затънала в алкохола и отчаянието, за да го пита откъде всъщност идват парите.
Крадеше за пари. Крадеше, защото обичаше някои конкретни картини. Но най-вече крадеше заради тръпката. Кражбата го въодушевяваше повече от всичко друго, връщаше ярките цветове в света, повдигаше самочувствието му, издигаше го над тесногръдата ограничена маса.
Знаеше, че подобни чувства са недостойни, но светът беше объркано място, така че защо да не излезе извън правилата? Не причиняваше вреда никому. Беше като Робин Худ, който взема неоценени произведения на изкуството от занемарени сбирки и ги предоставя на хора, които наистина им се възхищават. Постъпи в колеж, но се отказа, премести се в Калифорния и в крайна сметка се посвети изцяло на обиколки из малки музеи, библиотеки и исторически дружества, като продаваше онова, което се налагаше, и задържаше останалото.
И тогава получи телефонното обаждане. Майка му умираше в болница във Вашингтон. Отиде при нея. И на смъртното си легло тя му разказа историята — как баща му в крайна сметка не е бил виновен за пробива в сигурността. Тъкмо обратното — посочил несъвършенствата в шифрите, но не му обърнали внимание. А после, когато всичко се оплескало, нарочили него и му била скроена шапка от генерала, който бил начело на проекта — същият генерал, който бе наредил да го застрелят, докато се предава.
Баща му бил използван като изкупителна жертва. И после убит.
Животът на Гедеон се промени напълно. За първи път имаше истинска цел, цел, която си заслужаваше. Той заряза досегашните си занимания, върна се в колежа, защити докторат по физика и постъпи на работа в Лос Аламос. Но през цялото време, упорито като пчела, бръмчаща в буркан, търсеше — търсеше доказателствата, които му бяха нужни, за да изчисти името на баща си и да отмъсти на генерала, който го беше убил.
Отне му години, но накрая откри онова, което му трябваше — и постигна своето. Генералът вече бе мъртъв, баща му бе отмъстен.