— Този път надминаваш дори себе си. — Фордайс поклати глава.
— Тези хора едва ли споделят мнението ти.
— Господи — рече Фордайс. — Изгубихме поне четири часа с онези проклетници от ПЕЯБ. А до А-Ден остават само девет дни.
А-Ден беше денят на атомния взрив.
Известно време пътуваха мълчаливо.
— Мразя бюрократичните гадости — каза най-сетне Фордайс. — Трябва да се поразсея.
Порови в куфарчето си, извади айпод, включи го в панела на колата и избра някаква песен:
— Приятно прекарване с Лорънс Уелк — промърмори Гедеон.
Вместо това от тонколоните гръмна „Епистрофа“.
— Еха! — изуми се Гедеон. — Федерален агент, който слуша Мънк? Не мога да повярвам.
— Какво си мислеше, че слушам — мотивиращи лекции ли? И ти ли си фен на Мънк?
— Най-великият джаз пианист на всички времена.
— Ами Арт Тейтъм?
— Прекалено много ноти и недостатъчно музика, ако разбираш какво искам да кажа.
Фордайс натискаше здраво педала. Когато вдигнаха сто и шейсет, извади буркана от жабката, лепна го на покрива и го включи. Вятърът и свистенето на гумите бяха като остинато на отсечените акорди и мощното арпеджио на Мънк.
Известно време слушаха мълчаливо, после Фордайс заговори отново:
— Разкажи ми за Чокър. Защо е изперкал?
Гедеон се подразни, че пак го мислят за пръв приятел на Чокър.
— Защо мислиш, че е „изперкал“?
— С какво всъщност се занимавахте в Лос Аламос?
Гедеон се облегна и се помъчи да се отпусне. Колата приближи колона по-бавни автомобили. Фордайс мина на бързото платно в последния момент и вятърът нахлу в купето.
— Ами, както вече казах, и двамата бяхме в програмата за управление на запасите — каза Гедеон.
— Какво всъщност е това?
— Засекретено е. Бомбите остаряват, като всичко друго. Проблемът е, че поради мораториума вече не можем да правим ядрени опити. Затова работата ни е да сме сигурни, че са в работно състояние.
— Супер. И какво по-конкретно правеше Чокър?
— Използваше суперкомпютъра на лабораторията, за да моделира ядрени експлозии и да определя как радиоактивното разпадане на различните компоненти на бомбата се отразява на мощността й.
— И това ли е засекретено?
— И то страшно.
Фордайс потърка брадичката си.
— Къде е израснал?
— В Калифорния, ако не се лъжа. Не говореше много за миналото си.
— А що за човек беше? Работа, брак?
— Започна работа в Лос Аламос преди шест години. Защитил докторат в Чикаго. Току-що женен, доведе и жена си. Тя обаче се превърна в проблем. Беше нещо като едновремешните хипита, ню ейдж ти от Юга, мразеше Лос Аламос.
— В смисъл?
— Не криеше, че е против ядреното оръжие, и не одобряваше работата на съпруга си. Падаше си по чашката. На едно служебно парти се напи, почна да ругае военнопромишления комплекс, че били убийци, и да хвърля каквото й падне. На няколко пъти я хванаха да кара пияна и й взеха книжката. Чокър правеше всичко по силите си да спаси брака им, но накрая тя го напусна и отиде в Таос с някакъв тип. Влезли в някаква ню ейдж комуна.
— Каква по-точно?
— Антиправителствени радикали, доколкото знам. Сами се издържат, извън системата са, отглеждат си домати и трева. Леви, но от шантавите. Нали се сещаш, от онези, дето се разхождат въоръжени и четат Айн Ранд.
— Има ли такива?
— На Запад — тук — има. Носеха се слухове, че му взела кредитните карти, опразнила банковата им сметка и с парите подпомагала комуната. Преди две години Чокър изгуби дома си и му запорираха сметките. Това вече беше истински проблем в работата поради достъпа му до строго секретна информация. Държавните служители трябва да държат финансите си в ред, нали така? С две думи: достъпът му беше ограничен. Прехвърлиха го на друго място с по-малко отговорности.
— И той как го прие?
— Лошо. Нямаше самочувствие, лесно се влияеше, всъщност не знаеше какво иска. В известен смисъл ми се лепна. Искаше да сме приятели. Опитвах се да го държа на дистанция, но не беше лесно. Обядвахме заедно няколко пъти и от време на време идваше след работа да пийнем с колеги.