След хаоса в Ню Йорк Гедеон с тревога откри, че в Санта Фе цари паника. Макар да не беше така открита като онази, която бе сковала Ню Йорк, градът беше в смут и във въздуха витаеше усещане за обреченост.
Все пак трябваше да признае, че мащабите в Ню Йорк са други. Сутринта едва бяха успели да се измъкнат от града. Летище „Ла Гуардия“ беше претъпкано с обезумели хора, като повечето нямаха билети и се мъчеха да се махнат в каквато и да било посока. Цареше ужасен хаос. Фордайс едва бе успял да уреди места в един самолет, като пъхаше служебните си документи в лицето на всеки срещнат и на всичкото отгоре ги уреди като охрана на полета до Албакърки.
„Връзката“ в Албакърки не им помогна изобщо. Освен че не можеха да влязат в джамията, нямаха достъп до дома на Чокър, до работното му място в Лос Аламос, до колегите му и до никой представляващ интерес човек или място. Разследването се водеше с пълна сила и тук, като хората на ПЕЯБ отиваха първи навсякъде, а всички останали правителствени агенции се бутаха на опашката. Дори агентите на ФБР не можеха да се вредят с предимство — такова имаха само зачислените към ПЕЯБ. Освен това малката им лудория в Куинс — влизането в апартамента на Чокър — явно бе привлякла вниманието на Дарт и Фордайс беше получил доста хладно съобщение от кабинета му.
Когато Фордайс отиде до тоалетната, червенокосата сервитьорка се появи отново, предложи да напълни чашата на Гедеон и попита:
— Той ще иска ли?
— По-добре не, достатъчно се е наострил. Аз обаче не бих отказал — отвърна той и пусна най-очарователната си усмивка.
Тя му наля и също се усмихна.
— Сметана?
— Само ако препоръчвате.
— Ами, аз обичам сметана в кафето.
— Значи и аз обичам. И захар. Много захар.
Усмивката й стана по-широка.
— Колко много?
— Не спирайте, докато не ви кажа.
Фордайс се върна на масата. Погледът му се премести от Гедеон на сервитьорката и обратно. И докато се настаняваше, се обърна към Гедеон.
— Антибиотиците, дето ти биха, действат ли?
Сервитьорката побърза да се махне. Гедеон се обърна към Фордайс.
— Какви ги дрънкаш, по дяволите?
— В момента работим. Можеш да сваляш сервитьорките в свободното си време.
Гедеон въздъхна.
— Съсипваш ми стила.
— Стил? — изсумтя Фордайс. — А, и още нещо: трябва да разкараш черните джинси и маратонките. Приличаш на някакъв смахнат пънкар. Това е непрофесионално и е част от проблема ни.
— Забравяш, че пристигнахме без багаж.
— Е, надявам се утре да си облечен прилично. Ако нямаш против, че го казвам.
— Всъщност имам — рече Гедеон. — По-добре така, отколкото да приличам на господин Куонтико.
— Какво му е на господин Куонтико?
— Да не си въобразяваш, че като се изтупаш като як агент от ФБР, това ще ти отвори всички врати и ще накара хората да се отпуснат и да си развържат езиците? Аз лично се съмнявам.
Фордайс поклати глава и започна да барабани с молив по празната си чаша. След минутка каза:
— Трябва да има посока на разследването, за която още никой не се е сетил. — Блекберито му иззвъня (звънеше през две-три минути) и той го извади, отвори съобщението, прочете го, изруга и прибра апарата. — Кучите синове още „разглеждат документите“.
Това даде идея на Гедеон.
— А какво ще кажеш за телефонните записи на Чокър?
Фордайс поклати глава.
— Няма да ни пуснат и на хиляда километра от тях. Със сигурност са конфискувани и засекретени.
— Да, но на мен ми хрумна нещо. Чокър беше малко заплес, често си губеше телефона или забравяше да го зареди. Винаги молеше някой да му услужи с неговия.
Фордайс се оживи и вдигна глава.
— Кого е молил?
— Най-различни хора. Но най-вече жената, която работеше в съседната клетка.
— Как се казва?
— Мелани Ким.
Фордайс се намръщи.
— Ким? Спомням си това име. — Отвори куфарчето си, извади папка и я разлисти. — Тя вече е в списъка на свидетелите, което означава, че трябва да си извадим официално разрешение, за да говорим с нея.
— Не е нужно да говорим с нея. А само да се доберем до телефонните й записи.