— Те да си трошат главите с нея — каза Фордайс, докато потегляха на север. — Ние имаме среща с имама.
25.
Джамията „Ал Дахаб“ се намираше в края на криволичещ път — тухлена постройка със златен купол на фона на червените скали. Създаваше поразителна картина в червено, златно и синьо, заобиколена от море правителствени коли. Автомобилите и автобусите изпълваха просторния паркинг, други бяха паркирани в двора от двете й страни.
Докато приближаваха, Гедеон чу викове и се обърна. Малка, но гласовита група протестиращи се беше събрала от едната страна зад барикадите, крещеше и размахваше табели с надписи от рода на „Мюсюлмани, вървете си у дома“.
— Виждаш ли ги онези малоумници? — попита Гедеон.
— Нарича се свобода на словото — отвърна Фордайс спокойно.
На паркинга беше организиран мобилен команден център, просторна каравана с куп свързочна техника на покрива. Докато Фордайс се оглеждаше за място за паркиране, Гедеон попита:
— Защо са тук? Защо не са замъкнали всички в града за разпит?
— С цел сплашване — изсумтя Фордайс. — Нагазват в пространството им.
Минаха през няколко пропускателни пункта и металдетектор и накрая влязоха в джамията.
Дълъг широк коридор водеше към великолепното пространство под купола, облепено със сини плочки със сложни абстрактни плетеници. Минаха централната част и продължиха към затворена врата отзад. Наоколо сновяха агенти на ПЕЯБ. Почти не се виждаха мюсюлмани — като че ли всеки присъстващ беше правителствен агент.
След поредната проверка на документите вратата се отвори. Малката скромна стаичка от другата страна беше превърната в помещение за разпити, с маса в средата, няколко стола, висящи от тавана микрофони и камери на триноги в четирите ъгъла.
— Имамът ще дойде всеки момент — каза някакъв с шапка на ПЕЯБ.
Зачакаха прави. След малко вратата се отвори. За голяма изненада на Гедеон имамът бе западняк, със син костюм, вратовръзка и бяла риза. Нямаше брада, тюрбан или роба. Единственото необичайно беше, че ходеше по чорапи. Бе на около шейсет, як набит мъж с черна коса.
Отпусна се уморено на един стол и каза:
— Моля, седнете.
Гедеон хвърли поглед към Фордайс, видя, че агентът не сяда, и реши също да остане прав.
— Стоун Фордайс, ФБР — представи се агентът и показа значката си.
— Гедеон Крю, сътрудник на ФБР.
Имамът не прояви абсолютно никакъв интерес; всъщност изтощението като че ли заличи едва доловимите следи на гняв, които бяха останали по лицето му.
— Господин Юсуф Али? — попита Гедеон.
— Същият — каза имамът, скръсти ръце на гърдите си и погледна някъде покрай тях.
Бяха обсъдили предварително как да проведат срещата. Гедеон щеше да започне пръв и да играе ролята на съчувстващия разпитващ. В един момент Фордайс щеше да се намеси и да бъде груб. Типичната игра на доброто и лошото ченге си оставаше в сила, колкото и да беше изтъркана.
— Бях приятел на Рийд в Лос Аламос — каза Гедеон. — Когато прие исляма, той ми даде някои от книгите си. Направо не повярвах, когато чух какво е направил в Ню Йорк.
Никаква реакция от страна на имама. Продължаваше да гледа през тях.
— Изненадахте ли се, когато научихте?
Най-сетне имамът го погледна.
— Дали съм се изненадал? Бях поразен.
— Били сте негов наставник. Присъствали сте, когато е изрекъл шахада, свидетелството на вярата. Нима казвате, че не сте забелязали у него никакъв признак на растящ радикализъм?
Дълго мълчание.
— Сигурно за стотен път ми задават този въпрос. Наистина ли трябва да отговарям?
Тук се намеси Фордайс:
— Проблем ли имате с отговарянето на точно този въпрос?
Али се обърна да го погледне.
— За стотен път — да, имам. Но въпреки това ще отговоря. Не видях никакъв, абсолютно никакъв признак за радикализъм. Тъкмо обратното, Чокър сякаш не проявяваше интерес към политическия ислям. Беше съсредоточен изцяло върху собствените си отношения с Бог.
— Трудно ми е да го повярвам — заяви Фордайс. — Имаме копия на проповедите ви. В тях има критични коментари към американското правителство, критика на войната в Ирак и други изявления от политическо естество. Имаме и други показания относно антивоенните и антиправителствените ви възгледи.