— Не излизайте от сценария — предупреди го гласът на Хамърсмит.
— Не са ми никакви хазяи — истерично изкрещя Чокър. — Никога досега не съм ги виждал! Всичко това е нагласено. Не съм ги виждал никога през живота си, те са правителствени агенти! Бях отвлечен, върху мен провеждаха опити…
Гедеон вдигна ръка.
— Рийд, задръж малко. Казваш, че са вътре в играта и че всичко е нагласено. Ами децата? И те ли са част от това?
— Всичко е нагласено! Ааааах, каква жега! Жега!
— Деца на осем и десет години?
Дълго мълчание.
— Рийд, отговори на въпроса ми. И децата ли са в играта? И те ли са заговорници?
— Не ме обърквай!
Тишина.
— Добре, това си го биваше — каза гласът на Хамърсмит. — Продължавайте в същия дух.
— Не те обърквам, Рийд. Те са деца. Малки деца.
Пак тишина.
— Пусни ги. Нека да дойдат при мен. Пак ще ти останат двама заложници.
Мълчанието се проточи. Последва внезапно движение, пронизителен писък и на прага се появи едното дете — момчето. Беше дребно, с рошава кестенява коса и тениска с надпис „Аз ♥ баба“. Излезе на светло, разтреперано от страх.
За момент Гедеон си помисли, че Чокър пуска децата, но когато видя никелираното дуло на пистолета, опрян в тила на момчето, разбра, че греши.
— Виждаш ли? Не се майтапя! Спрете лъчите или ще убия момчето! Броя до десет! Едно, две…
Майката крещеше истерично някъде отзад:
— Не, моля ви, недейте!
— Млъквай, лъжлива кучко, това не са твои деца! — Чокър се обърна и стреля в тъмното зад себе си. Писъкът на жената внезапно секна.
С рязко движение Гедеон излезе от плексигласовата кабинка и пристъпи на откритото пред къщата. Чуха се викове, ченгетата му крещяха — връщай се, залегни, той е въоръжен, — но той продължи да върви, докато не се оказа на по-малко от петдесет крачки от вратата.
— Какво правите, по дяволите? Връщайте се зад преградата, ще ви убие! — извика Хамърсмит в ухото му.
Гедеон свали слушалката и я вдигна в ръка.
— Рийд? Виждаш ли това? Прав си. Диктуваха ми какво да ти казвам. — Хвърли слушалката на асфалта. — Но вече не го правят. Оттук нататък ще говорим открито.
— Три, четири, пет…
— Чакай, за бога, моля те — викна Гедеон. — Това е дете! Чуй го как пищи. Наистина ли си мислиш, че се преструва?
— Млъквай! — изкрещя Чокър на момчето и колкото и да бе чудно, то млъкна. Стоеше разтреперано и пребледняло, устните му мърдаха беззвучно. — Главата ми! — изпищя Чокър. — Гла…
— Помниш ли ученическите групи, които идваха да разгледат лабораторията? — каза Гедеон колкото можеше по-спокойно. — Ти харесваше децата, обичаше да ги развеждаш. И те те харесваха. Не мен. Не другите. А теб. Помниш ли, Рийд?
— Горя! — изкрещя Чокър. — Пак са пуснали лъчите! Ще го убия и смъртта му ще тежи на вашата съвест, не на моята! Чухте ли ме? Седем, осем…
— Пусни момчето — каза Гедеон и направи още една крачка напред. Много го плашеше, че Чокър дори не брои последователно. — Пусни го. Вземи мен вместо него.
Чокър рязко се обърна и насочи пистолета към Гедеон.
— Махай се! Ти си от тях!
Гедеон вдигна ръце почти умолително.
— Мислиш, че съм от тях ли? Добре, стреляй тогава. Но моля те, моля те, пусни момчето.
— Ти го каза!
И Чокър стреля.
4.
И не улучи.
Гедеон се хвърли на асфалта. Сърцето му тупкаше толкова силно, сякаш възнамеряваше да пробие гръдния му кош. Той стисна здраво очи и зачака втори трясък, изгаряща болка и мрак…
Но втори изстрел не последва. Настана суматоха, вдигна се врява, крещяха хора, мегафонът хриптеше. Бавно, много бавно той отвори очи и погледна към къщата. Чокър още беше там, едва видим в рамката на вратата, държеше момчето пред себе си. По начина, по който държеше пистолета, по треперещата му ръка и позата си личеше, че вероятно за първи път през живота си е дръпнал спусък.
— Това е номер! — изкрещя Чокър. — Ти не си Гедеон! Ти си подставено лице!
Гедеон бавно се изправи. Държеше ръцете си така, че да се виждат. Сърцето му отказваше да се успокои.
— Рийд, нека просто направим размяната. Вземи мен. Пусни момчето.
— Кажи им да изключат лъчите!
Бяха го посъветвали да не спори за нещата, които си е втълпил Чокър. Добър съвет. Но как да реагира, по дяволите?