— Не става дума за това — въздъхна той. — С това се оправих.
— А за какво?
— Просто… всяка сутрин… първата работа ми е да си спомня.
— Какво да си спомниш?
Известно време Гедеон не отговори. Не знаеше защо изобщо го беше казал. Всъщност не, не беше вярно — беше го казал по същата причина, поради която бе поканил Фордайс тук. Дали заради съвместната работа, заради факта, че и двамата бяха фенове на Телониъс Мънк, или просто защото бяха оцелели вчера, но Гедеон беше започнал да гледа на Стоун Фордайс като на приятел. Може би като на единствения си приятел — може би с изключение на Том О’Брайън в Ню Йорк.
— Казаха ми, че имам смъртно заболяване — рече той. — Всяка сутрин имам минута-две покой, след което се сещам. Затова не се чувствам прероден, обновен или както е там.
Фордайс спря да дъвче и го зяпна.
— Поднасяш ме.
Гедеон поклати глава.
— За какво става дума? Рак?
— Нещо, известно като „аневризмена малформация на вената на Гален“ — възел от артерии и вени в мозъка. Казват, че статистически ми остава около година живот.
— Не се ли лекува?
— Не подлежи на операция. Някой ден просто… ще се пукне.
— Господи!
— Именно на това посветих следобеда. Искам да получа второ мнение. Разбираш ли, имам причини да се съмнявам в първата диагноза. Затова си направих томография.
— Кога ще излязат резултатите?
— След три дни. — Гедеон замълча за момент. — Ти си първият, на когото казвам. Не исках да те товаря с това, просто… Господи, май просто трябваше да го кажа на някого. Виното е виновно.
Няколко секунди Фордайс го гледа мълчаливо. Гедеон разпозна изражението — чудеше се дали не го поднася. Накрая явно реши, че всичко е истина.
— Искрено съжалявам — рече Фордайс. — Не зная какво да кажа. Господи, това е просто ужасно.
— Не е нужно да казваш нищо. Всъщност предпочитам изобщо да не го споменаваш отново. Кой знае, може всичко да се окаже пълна глупост. Имам причина да смятам, че е така. Точно затова си направих изследванията.
— Ще ми кажеш ли, като получиш резултатите? Независимо какви са.
— Ще ти кажа. — Разсмя се неловко. — Чудесен начин да съсипя една чудесна вечеря.
Взе бутилката и напълни чашите.
— Размислих — каза Фордайс с малко пресилено въодушевление, докато омиташе чинията си. — Обичам бъбреци. Поне приготвените по рецепта на Гедеон.
Продължиха да се хранят и минаха на други теми.
По едно време Гедеон стана, сложи в уредбата диск на Бен Уебстър и попита:
— Какво правим оттук нататък с разследването?
— Разгонваме фамилията на пилота от джамията.
— Това да. Иска ми се обаче да мина през снимачното ранчо и отново да поговоря със Саймън Блейн.
— С писателя? Прав си, той е истински разбойник. После трябва да се върнем при ония перковци от ранчото и да наритаме още задници. Всичките онези, сателитни чинии и високотехнологични играчки ме изнервят. Да не говорим приказките на старата госпожа Чокър за апокалипсиса.
— Не изгарям от желание отново да опитам електрически остен.
— Ще идем със спецчастите и ще измъкнем Уилис за единствения му тестис, заедно със задниците, дето ни нападнаха.
— Нищо ли не сте научили от Уейко?
— По-добре това, отколкото да си губим времето с писателя.
— Но той има готина дъщеря.
— А, сега ми стана ясно — разсмя се Фордайс и си наля остатъка от виното. — Май разследваме с жлезите с вътрешна секреция, а?
— Ще донеса още вино — каза Гедеон.
Диск на Майлс Дейвис и трета бутилка по-късно двамата се бяха разположили удобно в дневната. Слънцето беше залязло и лъхаше вечерен хлад. Гедеон беше запалил камината и танцуващите пламъци осветяваха помещението.
— Най-добрата карантия, която съм ял — заяви Фордайс и вдигна чаша.
Чукнаха се. Гедеон остави неуверено чашата си на масата и осъзна, че се е понапил.
— Исках да те питам нещо.
— Давай.
— В самолета мърмореше нещо за заспали путки.
Фордайс се разсмя.
— Пилотска техника за запомняне. „Ставай, гадна путко заспала“. Списък на нещата, които трябва да погледнеш, ако двигателят спре да работи: Смесител, гориво, помпа, запалване и така нататък.
Гедеон поклати глава.