Подът на тунела беше покрит с мек пясък. Алида седна, извади цигара и я запали от импровизираната факла. Вдиша дълбоко и пусна дълга струйка дим.
— Ама че ден. Благодарение на теб.
— Ъ-ъ-ъ… може ли?
— Не мога да повярвам! Отвличаш ме, държиш ме за заложничка, заради теб стрелят по мен, а сега ще ми пушиш и от цигарите!
— Да съм казвал, че съм съвършен?
Тя му подаде цигара.
— Дай ми дисагите.
Той й ги подаде и тя ги разкопча, порови вътре и извади две десертни блокчета. Подхвърли му едното и отвори своето. Гедеон отхапа и задъвка.
— Утре първата ни работа е да намерим вода — каза, докато преглъщаше.
Известно време седяха мълчаливо в тъмното.
— Адски е потискащо — каза Алида. — Трябва да си запалим огън.
Станаха и излязоха навън да съберат дърва. Слънцето беше залязло и въздухът бе станал хладен, в небето проблясваха звезди. От време на време Гедеон чуваше далечния звук на хеликоптери, но с напредването на вечерта те заглъхнаха и се възцари тишина. Влязоха пак в тунела и запалиха огън. Сухото дърво почти не димеше.
Алида дръпна закопчаната му китка.
— Лягай. Смятам да поспя.
Легнаха по гръб един до друг. Десетина минути не разговаряха. После Алида наруши мълчанието.
— По дяволите. Прекалено съм разстроена, за да заспя. В един момент снимам филм, а в следващия се оказвам закопчана за терорист, преследван от цялата проклета страна.
— Надявам се, че не ме мислиш наистина за терорист.
Последва дълго мълчание.
— Да си призная, не изглеждаш от техния тип.
— Адски права си, не съм от техния тип. Това е някаква идиотска грешка.
— Откъде си сигурен, че е грешка?
Гедеон замълча. В главата му отекнаха думите на Фордайс. „Чудесно се преструваше, че не го харесваш — а се оказва, че сте първи приятели и си бил с него от самото начало“. И после най-шантавото обвинение: „Всички онези неща в компютъра ти… чиста проба шибани джихадистки любовни писма“.
— Шибани джихадистки любовни писма — повтори той на глас.
— Какво?
— Така каза агентът, който се опита да ме арестува. Че съм имал, цитирам, джихадистки любовни писма, край на цитата, в компютъра.
Отново последва дълго мълчание.
— Знаеш ли — продължи Гедеон, — зададе ми много добър въпрос. Разбира се, че не е било грешка. Насадили са ме.
— О, нима? — скептично попита Алида.
— Първо се опитаха да ни убият, като саботираха самолета ни. Понеже не се получи, са ми скроили номер.
— Че защо му е на някой да го прави?
— Защото разследването ни засяга човека или групата зад всичко това. — Замисли се за момент. — Не, не го е засегнало, сигурно сме направили пряко попадение. Изкарали сме акъла на някого. Саботирането на самолета, скрояването на номер — това са все рисковани и отчаяни мерки.
Замълча, мислеше трескаво.
— Въпросът е в кой от компютрите ми са посели „джихадистките писма“? Сигурен съм, че не може да е онзи в хижата ми — хард дискът е криптиран с две хиляди четиридесет и осем битов ключ. Защитата е непробиваема. Значи трябва да са бърникали в компютъра ми в работата.
— Но системата там не е ли засекретена?
— Засекретена е. Компютърът ми е свързан със засекретена и изолирана мрежа. Съдържанието на всеки компютър обаче е изцяло достъпно за мрежовите администратори по сигурността и някои други служители. Мрежата автоматично регистрира всичко и всеки в системата и записва всяко натискане на клавиш, всичко, което правиш. Така че ако някой си е играл с компютъра ми в лабораторията, този някой трябва да е вътрешен човек — и това би трябвало да бъде записано.
На отслабващата светлина на огъня забеляза, че Алида го гледа.
— И какво смяташ да направиш по въпроса?
— Да говоря с Бил Новак, мрежовия администратор по сигурността. Той има достъп до всички файлове.
— Значи ще си побъбрите дружески. И той просто ще каже на един издирван терорист всичко, което му е нужно.
— Като опра револвера ти в главата му, ще го направи.
Тя се изсмя рязко.
— Малоумник такъв, това е бутафорно оръжие, заредено е с халосни. Иначе отдавна да съм те надупчила.