Затъкна го в колана си и го скри с ризата.
— Пристигнахме.
Алида отметна одеялото и се надигна.
— Това ли беше? Няма ли още охрана?
— Има, но не и за офисите.
Погледна се в огледалото — не беше особено чист, нито особено бръснат. В работата беше известен с небрежното си облекло, така че се надяваше никой да не обърне внимание на външния му вид. Пък и повечето физици бяха пословично немарливи.
Слязоха от колата, пресякоха паркинга и заобиколиха, за да излязат отпред.
— Онзи Бил Новак, за когото спомена, човекът от мрежовата сигурност, тук ли е? — попита Алида. — Минава единайсет.
— Сигурно го няма. Но в офиса винаги има някой. Тази нощ най-вероятно е Уорън Чу. Поне се надявам да е така. Малко е вероятно да създаде неприятности.
Влязоха в сградата. В предната част минаваше Г-образен коридор; самите лаборатории бяха отзад и под земята. Гедеон вървеше бавно, като контролираше дишането си и се опитваше да остане спокоен. Зави на ъгъла, спря до една врата и почука.
— Да? — разнесе се приглушен глас отвътре. Вратата се отвори. На прага се появи Чу — загладен тип с очила и дружелюбна физиономия. — О, Гедеон! Къде се губиш?
— Ваканция. — Посочи спътничката си. — Това е Алида. Нова е, развеждам я.
Кръглото лице се обърна към Алида и усмивката стана още по-широка.
— Добре дошла на Марс, земна жителко.
— Може ли да влезем? — попита Гедеон и изгледа Чу многозначително.
— Разбира се. Защо, проблем ли има?
— Да. При това голям.
Лицето на Чу посърна.
Влязоха в малък кабинет без прозорци. Чу погледна калните панталони на Гедеон, но не каза нищо. Алида седна, Гедеон остана прав. Надуши миризмата на кафе и забеляза кутия понички. Изведнъж се почувства зверски гладен.
— Може ли? — Взе кутията и я отвори.
— Разбира се.
Гедеон си взе две. Улови погледа на Алида и извади две и за нея.
— Е, какво има? — Чу изглеждаше раздразнен, че лакомствата му изчезват с такава скорост.
Гедеон преглътна, махна трохите от устата си и каза:
— Изглежда, някой е бърникал в компютъра ми, докато ме е нямало. Хакнал го е. Не зная как са заобиколили паролата, но са го направили. Искам да знам кой е.
Чу пребледня.
— Господи, Гедеон, знаеш, че трябва да докладваш по установения ред. Не можеш да идваш тук. Аз съм просто техническо лице.
Гедеон го изгледа твърдо.
— Идвам при теб, защото онзи, който го е направил, е натопил теб.
— Мен ли? — Чу вдигна изумено вежди.
— Да, теб. Виж, знам, че не си ти. Но онзи е лепнал твоя снимка на екрана ми — показваш ми среден пръст. И е добавил отдолу: „Да ти го начукам и на теб“.
— Сериозно? Но защо? Ще го убия тоя идиот, кълна се. — Обърна се към монитора. — Кога е станало?
Гедеон се замисли. Бяха го натопили някъде между самолетната катастрофа и опита да го арестуват.
— Ами… в периода от вчера сутринта до преди четири дни.
— А стига бе! — възкликна Чу, вперил поглед в екрана. — Акаунтът ти е замразен. Без изобщо да ми кажат!
— Защото те подозират.
Чу заскуба дългата си коса.
— Не мога да повярвам! Кой го е направил?
— Има ли начин да влезеш в акаунта ми и да огледаш? Нали се сещаш, може би ще успеем да открием кой го е направил, преди да се разчуе и охраната да дотърчи да те разпитва.
— По дяволите, да. Мога да вляза. Ако не са ми отнели и това.
Сърцето на Гедеон се разтуптя по-бързо.
— Наистина ли?
— Разбира се. — Пръстите на Чу затанцуваха яростно по клавиатурата. — Но откъде хакерът е научил паролата ти?
— Надявах се ти да ми кажеш.
— Записвал ли си я някъде?
— Ти пък.
— Да си се логвал пред някого?
— Не.
— Значи трябва да е някой с високо ниво на достъп.
Гедеон гледаше напрегнато числата, които пълзяха по екрана все по-бързо и по-бързо. Чу беше като олицетворение на вбесения компютърджия.
— Ще го пипна, мамка му — ръмжеше, докато тракаше на клавиатурата. — Ще го пипна… Готово, влязох в акаунта ти!
Последно тържествено чукване на клавиш и Гедеон зяпна екрана. На него се виждаше началната му страница след влизането в системата. Къде можеше да са инкриминиращите „джихадистки любовни писма“?