— Спрете или ще стреляме!
Гедеон позна гласа на Фордайс. Беше ужасно ядосан — за него въпросът бе личен.
Стигнаха до отвесен ръб. На три метра под тях имаше кална локва.
— Последно предупреждение!
Скочиха точно когато проехтя автоматичен залп, полетяха надолу и се стовариха тежко в калта. Бързо излязоха на сухо и се хвърлиха в някакъв гъсталак, куршумите разкъсваха клоните около тях и рикошираха от каменните стени от двете им страни. Прожекторите временно ги изгубиха и зашариха трескаво.
Стигнаха до още един ръб. Под тях имаше само мрак. Прожекторите ги откриха.
— Скачай! — извика Гедеон.
— Не виждам нищо…
— Или това, или куршум. Скачай!
Скочиха — отвратителен, ужасяващ полет в мрака — и изведнъж се озоваха в ледена вода. Гедеон усети как се премята презглава във въртопа, течението го повлече неудържимо. Бяха стигнали бързеите на Рио Гранде, която с рев се спускаше по каньона Уайт Рок.
— Алида! — извика той, като пляскаше яростно с ръце. За миг зърна бяло лице от лявата си страна. — Алида! — Опита да плува, но силното течение ги влачеше в ревящите прагове.
— Гедеон! — чу вика й. Пресегна се и успя да я сграбчи за ръката. Не им оставаше друго освен да се оставят на течението.
Прожекторите шареха трескаво по реката.
Двамата се носеха безпомощно с ужасяваща скорост, вкопчени един в друг. Гедеон едва успяваше да задържа лицето си над кипналата вода. Видя напред разпенени бързеи с грамадни вълни покрай бреговете. Прелетяха през тях, запремятаха се и едва не се изпуснаха. Гедеон някак успя да изплува и да поеме въздух, но мощното течение отново го повлече надолу. Вече бяха изцяло под водата, уловени като есенни листа в огромните водовъртежи. Гедеон се блъсна в някакъв подводен камък и изпусна Алида.
Напрегна всички сили да излезе на повърхността, кашляше и плюеше. Опита се да извика, но глътна вода и започна да се дави. Мъчеше се да остане на повърхността, да се ориентира в течението. Тук то бе малко по-бавно, но скоростта му продължаваше да е ужасяваща. Гедеон успя да изкара главата си над водата, напълни дробовете си с въздух и извика:
— Алида!
Нямаше отговор. Огледа се, но видя единствено разпенената вода и тъмните стени на каньона. Хеликоптерите се приближаваха, прожекторите им шареха по бурната река. Когато първият стигна до него, Гедеон пое дъх и се гмурна с отворени очи. Синьото сияние го подмина; той се издигна, отново пое дъх и се гмурна, докато и вторият лъч не отмина.
Отново изплува.
— Алида!
Отново нямаше отговор. А отпред се чуваше друг грохот, който се засилваше, докато не заглуши хеликоптерите; Гедеон осъзна, че предстои нещо много по-лошо от всичко, през което бяха минали.
А от Алида нямаше и следа.
46.
Стоун Фордайс се взираше надолу от отворената врата, като управляваше контролния лост на „нощното слънце“, мощния прожектор на хеликоптера. Кръгът светлина играеше по кипналата повърхност на реката и той изпита неочакван катарзис — странно чувство на облекчение, смесено с тъга. Едва ли имаше начин човек да оцелее в тези ужасни бързеи. Всичко беше свършило.
— Какво има след бързея? — попита той пилота по интеркома.
— Още бързеи.
— А след тях?
— Реката стига до язовира Кочити, на около осем километра надолу.
— Значи осем километра бързеи?
— В общи линии да. Малко по-надолу има един особено лош участък.
— Следвайте реката до язовира, но бавно.
Пилотът поведе машината надолу по течението, а Фордайс продължи да претърсва реката с прожектора. Минаха лошия участък — теснина между вертикалните стени със стърчаща в средата скала с размерите на жилищен блок; водата около нея кипеше и се разделяше на две свирепи течения с огромни водовъртежи. По-нататък реката се успокояваше и течеше между пясъчни ивици и сипеи. Без ориентир беше трудно да се определи каква е скоростта на течението. Фордайс се запита дали телата ще изплават на повърхността, или ще потънат; възможно бе и да останат заклещени между подводните камъни.
— Каква е температурата на водата?
— Момент да попитам. — След кратка пауза пилотът докладва: — Дванадесет градуса.
„Това ще ги убие със сигурност, дори бързеите да не успеят“ — помисли Фордайс.
Въпреки това продължаваше да претърсва, повече от професионален дълг, отколкото по някакви други причини. Накрая реката стана по-широка и течението се забави. Надолу се появиха светлини.