Изруга под нос и продължи към колата. Имаше пистолет, значка и съвсем малко време да разбере дали Гедеон е наистина виновен.
52.
Погледна вградения в служебната кола джипиес. Къщата се намираше на задънена улица, зад която започваше борова гора и планината. Минаваше полунощ, но вътре още светеше, през прозрачните пердета се виждаше синкавото примигване на телевизор. Семейство Новак още бе будно.
Това несъмнено бе едно от най-добрите места в този квартал — последната къща на задънена улица, по-голяма от останалите. Без да споменаваме паркирания в алеята мерцедес.
Спря, като блокира мерцедеса, слезе, отиде до вратата и натисна звънеца. След секунди женски глас попита кой е.
— ФБР — отвърна Фордайс, извади значката си и я показа през тесния прозорец.
Жената отвори незабавно.
— Да? Какво има?
— Просто няколко въпроса — каза Фордайс, докато прекрачваше прага. — Извинете, че ви безпокоя в такъв късен час.
Домакинята изглеждаше чудесно: стройна, с тесен кръст и заоблени бедра, великолепна кожа, обута в бели панталони и кашмирен пуловер с перли. Странен тоалет за гледане на телевизия посред нощ.
— Кой е? — чу се раздразнен глас някъде отвътре.
— ФБР — отвърна жената.
Телевизорът незабавно млъкна и от дневната се появи Бил Новак, шефът на сигурността в отдела на Крю.
— Какво има?
Фордайс се усмихна.
— Тъкмо се извинявах на съпругата ви за късния час. Имам няколко въпроса от рутинно естество. Няма да ви отнема много време.
— Няма проблем — отвърна Новак. — Заповядайте.
Влязоха в трапезарията. Госпожа Новак запали осветлението.
— Желаете ли нещо? Кафе? Чай?
— Нищо, благодаря.
Седнаха на масата и Фордайс се огледа. Много изискано. Скъпо. Стари сребърни прибори на масата, маслени картини, които приличаха на оригинали, ръчно изработени персийски килими. Нищо крещящо — просто скъпо.
Фордайс извади бележник и прелисти няколко страници.
— Жена ми трябва ли ви? — попита Новак.
— О, да — отвърна Фордайс. — Ако нямате нищо против.
— Абсолютно нищо.
Двамата сякаш изгаряха от желание да му угодят, макар че изобщо не изглеждаха нервни. Всъщност може би нямаше защо да са нервни.
— Каква е годишната ви заплата, доктор Новак? — попита Фордайс, като вдигна очи от бележника си.
Внезапно мълчание.
— Наистина ли е нужно? — попита шефът на сигурността.
— Ами — каза Фордайс, — всичко е напълно доброволно. Не сте длъжен да отговаряте на въпросите ми. Спокойно можете да се обадите на адвоката си, ако желаете присъствието на юридически съветник. — Усмихна се. — Но така или иначе бихме искали научим отговорите на тези въпроси.
След кратка пауза Новак каза:
— Мисля, че можем да продължим. Изкарвам сто и десет хиляди долара годишно.
— Други източници на доходи? Инвестиции? Наследство?
— Нищо съществено.
— Сметки в чужбина?
— Не.
Фордайс погледна жена му.
— А вие, госпожо Новак?
— Аз не работя. Финансите ни са общи.
Фордайс си записа нещо.
— Да започнем с къщата. Кога я купихте?
— Преди две години — отвърна Новак.
— Колко струваше, колко платихте и колко изплащате на кредит?
Отново последва дълго колебание.
— Струваше шестстотин двадесет и пет хиляди, платихме сто хиляди и изплащаме останалото.
— Какви са месечните ви вноски?
— Около три хиляди и петстотин долара.
— Което прави… около четиридесет и две хиляди годишно. — Фордайс отново си записа нещо. — Имате ли деца?
— Не.
— А сега да поговорим за колите ви. Колко са?
— Две — отвърна Новак.
— Мерцедесът и…?
— Един „Рейндж Роувър“.
— Цената им?
— Мерцедесът беше петдесет, другата — около шейсет и пет.
— Изплащате ли ги?
Дълго мълчание.
— Не.
Фордайс продължи нататък:
— Когато купихте къщата, колко похарчихте за обзавеждането й?
— Не съм сигурен — каза Новак.
— Например тези килими? От предишното ли жилище ги донесохте, или ги купихте?
Новак го погледна.
— Накъде биете всъщност?