Фордайс му отправи топла дружеска усмивка.
— Това са просто рутинни въпроси. Почти всяко интервю на ФБР започва с това — с финансите. Направо е изумително как само с няколко прости въпроса може да се установи дали стандартът на някой не е по-висок, отколкото позволяват доходите му. Което е предупреждение номер едно в нашата работа. — Нова усмивка.
Този път лицето на Новак като че ли се напрегна.
— И тъй… килимите?
— Купихме ги за новата къща — каза Новак.
— На каква цена?
— Не помня.
— А другите неща? Сребърните прибори? Широкоекранният телевизор?
— Купихме повечето за къщата.
— На кредит ли?
— Не.
Нова бележка.
— Като че ли разполагате с доста пари в брой. За наследство ли става дума? Или за печалба от лотария или хазарт? Може би успешни инвестиции? Или помощ от роднини?
— Нищо, което да си струва да се споменава.
Фордайс трябваше да вкара числата в електронна таблица, но си личеше, че разходите им вече са на границата на онова, което лесно можеше да се обясни. Със сто хилядарки годишно, човек доста би се озъбил, за да купи подобни коли, като в същото време изплаща къщата си, да не говорим за всички останали разходи. Освен ако не е направил удар на пазара на недвижими имоти с предишното си жилище.
— Предишната ви къща наоколо ли беше?
— В Уайт Рок.
— За колко я продадохте?
— За триста хиляди.
— А каква беше чистата й стойност?
— Към шейсет хиляди.
Само шейсет. Това отговаряше на въпроса. Наистина бе неочаквано богатство.
Фордайс го дари с още една окуражаваща усмивка и прелисти страниците на бележника си.
— А сега да се спрем на имейлите, открити в акаунта на Крю.
Новак като че ли изпита облекчение от смяната на темата.
— Какво по-точно?
— Знам, че вече сте отговаряли на много въпроси в тази насока.
— Винаги съм готов да помогна.
— Добре. Възможно ли е имейлите да са били вмъкнати нарочно?
Въпросът увисна за момент във въздуха.
— Не — най-сетне отвърна Новак. — Системата ни за сигурност е абсолютно надеждна. Компютърът на Крю е част от физически изолирана мрежа. Няма контакт с външния свят, нито достъп до интернет. Невъзможно е.
— Няма контакт с външния свят. Ами ако е някой вътре в мрежата? Например някой колега?
— И това е невъзможно. Работим със строго секретни материали. Никой няма достъп до файловете на другите. Има много нива на сигурност, пароли, криптиране. Повярвайте, няма абсолютно никакъв начин имейлите да бъдат вмъкнати.
Фордайс си отбеляза нещо.
— Това ли казахте на следователите?
Разбира се.
Фордайс го погледна.
— Но вие имате достъп, нали?
— Естествено. Като служител на сигурността имам пълен достъп до файловете. В края на краищата трябва да можем да следим какво прави всеки. Това е стандартна процедура.
— Значи онова, което ми казахте току-що, не е вярно. Има начин имейлите да са били добавени. Вие бихте могли да го сторите.
При задаването на въпроса Фордайс напълно промени тона си — той стана тих и обвинителен, с подчертано скептично наблягане върху думата „вие“.
Новак обаче дори не мигна.
— Да, бих могъл — каза след малко. — Но не съм. Защо да го правя?
— Аз ще задавам въпросите, ако нямате нищо против. — Фордайс отново заговори по най-скептичния възможен начин. — Току-що признахте, че сте казали неистина пред мен и пред всички други следователи.
— Той надникна в бележника си. — Казахте, цитирам: „Няма абсолютно никакъв начин имейлите да бъдат вмъкнати“. Това не е вярно.
Новак го гледаше спокойно.
— Вижте, изразих се неправилно. Не взех себе си предвид в това заявление, защото знам, че не съм го направил. Не се опитвайте да ме вкарате в капан.
— Би ли могъл някой друг от отдела ви да е вмъкнал имейлите?
Отново колебание.
— Тримата други служители в отдела ми биха могли да го направят, но за целта двама трябва да работят заедно, тъй като нямат най-високото ниво на достъп.
— А има ли хора над вас, които биха могли да го направят?
— Има такива, които имат правата, но първо трябва да минат през мен. Или поне си мисля, че би трябвало. Има нива на сигурност, за които не знам дори аз. Онези отгоре може да са инсталирали някаква задна вратичка. Наистина не зная.