Фордайс се почувства малко разочарован. Дотук Новак на практика не бе казал нищо уличаващо, не бе показал никакви слаби места. Неверните му показания не бяха необичайни — беше чувал много по-лоши неща от невинни хора по време на разпит.
Но къщата, колите, килимите…
— Мога ли да попитам, агент Фордайс, какво ви кара да мислите, че имейлите са били вмъкнати допълнително?
Фордайс реши да разкрие мъничко картите си. Погледна го право в очите.
— Познавате доктор Крю. Бихте ли го нарекли глупав?
— Не.
— Бихте ли нарекли оставянето на уличаващи имейли в работния компютър умна постъпка? Без дори да си направите труда да ги изтриете?
Мълчание. После Новак прочисти гърлото си.
— Но той ги беше изтрил.
Това свари Фордайс малко неподготвен.
— Но вие сте ги възстановили. Как?
— Чрез една от многото ни системи за резервни копия.
— Възможно ли е нещо да бъде наистина изтрито от компютрите ви?
— Не.
— Всички ли знаят това?
Отново колебание.
— Мисля, че повечето го знаят.
— Значи се връщаме на първоначалния ми въпрос. Доктор Гедеон Крю глупак ли е?
Сега вече фасадата на Новак започна да се пропуква. Най-сетне бе успял да го раздразни.
— Вижте какво, намирам целия ход на този разговор за оскърбителен — всички въпроси за личните ми финанси, инсинуациите за вмъкнати имейли, цялото това изненадващо посещение посред нощ. Искам да помогна на разследването, но няма да позволя да ме разигравате.
Фордайс имаше дълъг опит в разпитване на заподозрени и знаеше кога е стигнал края на един наистина полезен разговор. Нямаше смисъл да провокира още Новак. Затвори бележника си и стана.
— За щастие, приключих — каза с предишния си топъл и дружелюбен глас. — Много ви благодаря за отделеното време. Всичко беше формалност, не е нужно да се тревожите.
— Но аз съм разтревожен — каза Новак. — Не мисля, че имате право, и смятам да се оплача.
— Разбира се, спокойно можете да го направите.
Докато се връщаше при колата си, Фордайс ужасно се надяваше Новак да не изпълни заплахата си или поне да изчака няколко дни. Едно оплакване щеше да е изключително неприятна спънка. Защото вече бе наполовина убеден, че Новак не е съвсем чист. Разбира се, това не оневиняваше Крю, пък и не можеше да се каже, че системният администратор прилича на терорист.
Но все пак… Възможно ли бе Гедеон наистина да е натопен?
53.
Гедеон отби джипа от пътя на петнайсетина километра от ранчото Юта Крийк. Трябваше да се успокои. Чувстваше се ужасно заради онова, което бе направил на Уилис. Беше му изкарал акъла, беше се отнесъл жестоко с него, беше го унизил. Уилис едва ли бе най-свестният човек на света, но никой невинен не заслужаваше подобно отношение. А той бе несъмнено невинен. Може би зад всичко това се криеше някой друг от култа? Невъзможно, не и без знанието на Уилис.
Беше направил ужасна грешка.
На всичкото отгоре бе един след полунощ и до А-Деня оставаше един ден. Един ден. А той имаше толкова представа кой стои зад заговора, колкото когато бе пристигнал в Санта Фе преди осем дни…
Стисна здраво волана и осъзна, че се е задъхал. Трябваше да се овладее, да проясни ума си и да обмисли отново всичко.
Изключи двигателя, отвори вратата и слезе. Нощта беше прохладна, вятърът едва чуто шумолеше в клоните на боровете, звездите примигваха в небето. Отпусна се и се опита да успокои дишането си.
Ранчото Юта Крийк нямаше нищо общо с терористичния заговор. Това беше ясно. Значи отново се връщаше на Джоузеф Карини и джамията Ал Дахаб. Естествено, те открай време бяха очевидните виновници и сега това се потвърждаваше. Беше прекалил с хитроумните си предположения. Очевидният отговор, най-простият отговор почти винаги е и верният. Това е един от фундаменталните принципи на научното изследване — както и на криминалното разследване.
Но наистина ли всичко бе така очевидно? Защо им е на мюсюлманите да го изкарват свой събрат по вяра, когато подобен ход само ще засили подозрението и ще насочи вниманието на всички към тях? В края на краищата федералното разследване вече им се беше стоварило с цялата си тежест на главите. Около джамията се въртяха стотици следователи, надничаха в най-личните документи на вярващите, разпитваха ги, ровеха във всичките им тайни. Гедеон и Фордайс бяха само двама от тези стотици досадници. Не бяха научили нищо ценно, нищо необичайно — поне доколкото можеше да прецени. А онзи, който се беше опитал да го натопи, бе поел огромни рискове, за да проникне в строго засекретената компютърна система. Ставаше въпрос за човек, който смяташе, че е научил нещо толкова уличаващо, толкова опасно, че се налага да предприеме необичайни мерки…