В отговор на въпроса на мисис Бантри Джози разказваше историята по изчезването на Руби Кийн.
— Сигурно страшно сте били разтревожена, мила — каза мисис Бантри.
— Бях повече ядосана, отколкото разтревожена. Вижте, аз тогава не знаех, че нещо се е случило с нея.
— И все пак — включи се мис Марпъл — вие сте се обадили в полицията. Не си ли мислехте, че избързвате?
Джози възкликна:
— Само че не бях аз! Обади се мистър Джеферсън.
Мисис Бантри се учуди.
— Джеферсън?
— Да, той е инвалид.
— Да не е Конуей Джеферсън? Та аз го познавам много добре. Той ни е стар приятел. Артър, слушай — Конуей Джеферсън. Отседнал е в „Маджестик“ и той се обадил на полицията. Не е ли това съвпадение?
Джозефин Търнър се обади:
— Миналото лято той също беше в хотела.
— Виж ти! А ние въобще не сме знаели. Не съм го виждала отдавна — тя се обърна към Джози: — Как е той сега?
Джози преценяваше.
— Мисля, че се чувства прекрасно, да, прекрасно. Е, като се има предвид… нали разбирате. Винаги е жизнерадостен, винаги се шегува.
— А семейството му с него ли е?
— Сигурно питате за мистър Гаскел? И за младата мисис Джеферсън? И Питър? О, да.
Споменаването на семейство Джеферсън като че ли промени нещо в досегашната приятна откритост на Джозефин Търнър. Когато заговори за тях, в гласа ѝ се появи някаква неестествена нотка.
Мисис Бантри каза:
— Те са много мили, нали? Младите, искам да кажа.
Доста несигурна, Джози отговори:
— О, да, да. Аз… ние… да, много са мили, наистина.
— И какво — попита мисис Бантри, докато гледаше през прозореца след отдалечаващата се кола на главния комисар — искаше да каже тя с това „да, наистина“? Не мислите ли, Джейн, че има нещо…
Мис Марпъл я прекъсна нетърпеливо.
— Точно така! Веднага се забеляза. Щом стана дума за Джеферсънови, изведнъж се смени поведението ѝ. Дотогава се държеше съвсем естествено.
— Но на какво се дължи това, Джейн?
— Как да ви кажа, скъпа, вие ги познавате, не аз. Просто усещам, че в тях има нещо, както сама казахте, което я тревожи. И още нещо — забелязахте ли, че когато я попитахте дали се е безпокоила за младото момиче, тя каза, че много се е ядосала! И наистина изглеждаше ядосана — много ядосана. А това за мен е много интересно. Имам чувството — може би греша — че това е основната ѝ реакция във връзка със смъртта на момичето. Тя не я е обичала, сигурна съм. Изобщо не изглежда натъжена. Но определено смятам, че мисълта за това момиче, Руби Кийн, я вбесява. И е много интересно да се разбере защо?
— Ще разберем! — каза мисис Бантри. — Ще отидем в Дейнмът и ще отседнем в „Мажестик“, да Джейн, вие също. Нуждая се от малка почивка заради нервите ми след всичко, което се случи тук. Няколко дни в „Мажестик“ — ето какво ни трябва. И ще се запознаете с Конуей Джеферсън. Той наистина е симпатичен човек. Историята му е толкова тъжна! Имаше дъщеря и син и страшно ги обичаше. И двамата бяха женени, но продължаваха да прекарват доста време у дома. Съпругата му също беше много мила жена и той я обожаваше. Една година, като се връщали от Франция, самолетът катастрофирал. Всички загинали — пилотът, мисис Джеферсън, Розамунд и Франк. Нозете на Конуей били толкова пострадали, че се наложило ги ампутират. Но той се държи прекрасно — какъв кураж! Беше невероятно активен човек и изведнъж — безпомощен инвалид, но никога не се оплаква. С него живее снаха му, тя била вдовица, когато Франк се оженил за нея, и има син от първия си брак — Питър Кармоди. И двамата живеят с Конуей. И Марк Гаскел, съпругът на Розамунд, беше много често с тях. Цялото нещо беше една ужасяваща трагедия.
— А сега — добави мис Марпъл — има друга трагедия…
— О, да, но тя няма нищо общо с трагедията на Джеферсънови.
— Тъй ли мислите? Мистър Джеферсън се обадил в полицията.
— Права си… Знаете ли, Джейн, това е много любопитно…
Пета глава
Полковник Мелчет имаше пред себе си един изключително притеснен хотелски управител. С него беше главен инспектор Харпър от полицията в Гленшир и неизбежният инспектор Слак — последният се чувстваше доста засегнат от узурпацията на случая от страна на главния комисар.
Главен инспектор Харпър бе готов да успокоява почти докарания до сълзи мистър Прескът, докато полковник Мелчет бе по-склонен към твърди мерки.