— Няма смисъл от сантименталности — каза той остро. — Момичето е мъртво — удушено. Имате късмет, че не са я удушили в хотела ви. Сега случаят е в друга община и заведението ви много леко ще се отърве. Но ние сме длъжни да проведем разследването си и колкото по-рано, толкова по-добре. Можете да разчитате на нас, ще бъдем дискретни и тактични. Затова моля да прекратите с хленченето и да се овладеете. Какво знаете за това момиче?
— Нищо не знаех, абсолютно нищо. Доведе я Джози.
— Джози отдавна ли е тук?
— Две години, не — три.
— И вие сте доволен от нея?
— Да. Джози е добро момиче, много симпатична. Компетентна. Тя се харесва на хората, умее да изглажда конфликтите — знаете, че на бридж хората често се ядосват… — полковник Мелчет кимна разбиращо. Жена му бе страстна бриджорка, но изключително слаб играч. Мистър Прескът продължи: — Джози умее да успокоява хората. Знае как да работи с тях — хем любезна, хем твърда, разбирате какво искам да кажа.
Полковникът отново кимна. Сега вече знаеше за какво му напомняше Джозефин Търнър. Въпреки грима и елегантната външност в нея прозираше нещо от характера на детска учителка.
— Разчитам на нея — продължи Прескът. Тонът му стана малко натъжен. — Защо трябваше да ходи по тези хлъзгави камънаци? Тук си имаме такъв хубав плаж. Защо не се къпе на плажа? Да падне и да си счупи глезена. Не беше честно спрямо мен. Плащам ѝ да танцува, да играе бридж и да поддържа доброто настроение у хората, а не да ходи по скали и да си чупи глезена. Танцьорите трябва да внимават за краката си, не да рискуват. Тогава много се ядосах. Не беше честно спрямо хотела.
Мелчет прекъсна рецитацията:
— И тогава тя предложи това момиче — братовчедка си — да я замести?
Прескът потвърди.
— Точно така. Идеята ми допадна. Имайте предвид, че нищо допълнително не трябваше да плащам. Можех да осигуря легло и храна на момичето, но за заплата трябваше да се разберат с Джози. Това беше уговорката. За самото момиче лично аз нищо не знаех.
— Но тя се оказа подходяща?
— О, да, с нея всичко бе наред. Е, беше много млада, стилът ѝ бе малко евтин за място като нашето, но имаше приятни обноски — тиха, учтива. Танцуваше добре. Хората я харесваха.
— Хубава ли беше?
От подутото и посиняло лице на трупа това бе трудно да се определи.
Прескът прецени:
— Средна хубост. Малко лисича физиономия. Без грим не би хванала око. Но в общи линии успяваше да изглежда симпатична.
— Около нея навъртаха ли се младежи?
— Разбирам накъде биете, сър — оживи се Прескът. — Лично аз не съм забелязал нещо особено. Едно-две момчета се навъртаха известно време — но всичко беше в рамките на задълженията ѝ. Имам предвид нищо, заради което да я удушат. Тя много се разбираше с по-възрастните хора — обичаше да бърбори, почти като малко дете, и на тях това им харесваше. Забавляваше ги.
С дълбок, меланхоличен глас главен инспектор Харпър запита:
— Мистър Джеферсън, например?
Управителят кимна утвърдително.
— Да, точно мистър Джеферсън имах предвид. Тя много често сядаше с него и семейството му. Понякога ходеха на разходка с кола. Мистър Джеферсън обича младите хора и е много добър с тях. Само, моля, не ме разбирайте погрешно. Мистър Джеферсън е инвалид. Той може да се придвижва само с количката си. Но много обича да гледа как младите се забавляват — когато играят тенис, когато са на плажа. Често им организира партита. Харесва младежите и не изглежда огорчен от живота, въпреки че би имал право. Всички го обичат, и, бих казал, човек с прекрасен характер.
Мелчет попита:
— А той проявяваше ли интерес към Руби, Кийн?
— Мисля, че му беше приятно да я слуша.
Харпър каза:
— И той беше човекът, който съобщи в полицията за изчезването ѝ?
Той успя да придаде на думите си многозначителност и укор, на което управителят веднага реагира:
— Поставете се на мое място, мистър Харпър. И за миг не си помислих, че е станало нещо лошо. Мистър Джеферсън дойде в канцеларията ми ядосан и готов да се кара. Момичето не било спало в стаята си, снощи не излязла да танцува. Може да е излязла на разходка с кола и нещо да ѝ се е случило. Полицията трябвало веднага да бъде информирана. Да се направело разследване! Беше бесен. И още от канцеларията ми позвъни в полицията.
— Без да се посъветва с мис Търнър?
— На Джози никак не ѝ се нравеше цялата история — това беше повече от очевидно. Яд я беше за случилото се, яд я беше на Руби, искам да кажа. Но какво можеше да каже тя?
— Аз мисля — каза Мелчет, — че е най-добре да се срещнем с мистър Джеферсън. Е, Харпър?