Тя спря и направи жест на безсилие.
— И това е всичко, което знам. Докато танцуваше, я видях веднъж, но бриджът доста погълна вниманието ми и аз почти не поглеждах към стъклената преграда, която дели фоайето от залата за танци. После, в полунощ, Реймънд дойде при Джози доста разтревожен и я попита къде е Руби. Джози съвсем естествено, се опита да му затвори устата, но…
Главен инспектор Харпър я прекъсна. Той попита тихо:
— Защо „съвсем естествено“, мисис Джеферсън?
— Ами… — тя се поколеба. На Мелчет му се стори, че леко се смути. — Джози не искаше да се драматизира отсъствието на момичето. Тя се чувстваше донякъде отговорна за нея. Каза, че вероятно Руби си е в стаята, че преди това ѝ е споменала, че я боли глава — между другото, не мисля, че това беше вярно. Джози просто си измисли това извинение. Реймънд телефонира в стаята ѝ, но очевидно никой не се обади, и се върна доста понакипял — той е много темпераментен. Джози отиде с него, опита се да го успокои и накрая изигра танца вместо Руби. Това бе доста смело от нейна страна и действително после стана ясно, че отново си е насилила глезена. Когато танцът свърши, тя се върна при нас и се опита да успокои мистър Джеферсън, който по това време беше вече разтревожен. Накрая го убедихме да си легне, успокоихме го, че вероятно Руби е излязла на разходка с кола и се е спукала гума. Легна си обезпокоен, а тази сутрин веднага започна да се тревожи. — Тя направи пауза. — Останалото го знаете.
— Благодаря, мисис Джеферсън. А сега ще ви питам дали имате някакво предположение кой може да е извършителят?
Отговорът ѝ дойде незабавно. Тя каза:
— Нямам представа. Съжалявам, но с нищо не мога да ви помогна.
Той настоя:
— Момичето да е споменавало нещо? Например за някакъв случай на ревност? Или че се страхува от някого? Че е имала интимен приятел?
Аделайд Джеферсън поклащаше отрицателно глава при всеки въпрос.
Изглежда нищо повече не можеше да им каже.
Главният инспектор предложи да разпитат младия Джордж Бартлет и да се срещнат с мистър Джеферсън по-късно. Полковник Мелчет се съгласи и тримата излязоха, като мисис Джеферсън обеща да ги потърси веднага щом мистър Джеферсън се събуди.
— Приятна жена — сподели Мелчет, щом вратата се затвори след тях.
— Наистина много приятна дама — съгласи се охотно главен инспектор Харпър.
Джордж Бартлет бе тънък, строен младеж, с изпъкнала адамова ябълка, изпитващ огромна трудност да изкаже мислите си. Той бе толкова объркан, че бе почти невъзможно да изрече нещо смислено.
— Ужасно е, нали? За такива неща пишат в неделните вестници, но човек не може да допусне, че те наистина се случват, не мислите ли?
— За съжаление няма никакво съмнение в този случай, мистър Бартлет — каза главният инспектор.
— Не, не, разбира се, че не. Но всичко е толкова… как да кажа… Пък и на километри оттук и прочее. В някаква селска къща, нали? Страшно провинциално и така нататък. Доста шум се вдигнало там, нали?
Полковник Мелчет пое нещата в свои ръце.
— Колко добре познавахте убитото момиче, мистър Бартлет?
Джордж Бартлет се смути.
— О, с-с-съвсем слабо, с-с-сър. Не, почти не я познавах, ако разбирате какво искам да кажа. Танцувал съм с нея един-два пъти, някой и друг час тенис през деня, нали разбирате.
— Мисля, че вие сте били последният, който я е видял жива снощи?
— Сигурно е така, щом казвате… звучи ужасно, нали? Имам предвид, че когато я видях, тя бе съвсем добре, абсолютно.
— По кое време беше това, мистър Бартлет?
— Ами… как да ви кажа… аз никога не знам колко е часът. Но не беше много късно, ако ме разбирате.
— Танцували сте с нея?
— Да, в действителност… тоест, да, танцувах с нея. Обаче беше доста рано. Сега се сещам — беше веднага след демонстрационния ѝ танц с оня, професионалиста. Трябва да е било към десет, десет и половина, единадесет. Не знам точно.
— Да оставим времето настрана. Можем да го установим. Кажете ни какво точно се случи.
— Ами… потанцувахме малко, нали разбирате… Не че аз съм голям танцьор.
— Не ни интересува много какъв танцьор сте, мистър Бартлет.
Джордж Бартлет се вторачи уплашено в полковника и запелтечи:
— Ъ-ъ-ъ… сигурно е така. Ами… както казах, танцувахме по дансинга и аз говорех, но Руби не говореше много и даже леко се прозяваше. Защото вече казах, че не танцувам добре и момичетата гледат ако може да ме избягват, ако разбирате какво искам да кажа. Тя каза, че я боли главата и аз, защото знам кога трябва да спра, казах „Добре“ и това беше.