— И кога я видяхте за последен път?
— Качи се нагоре по стълбите.
— Тя не каза ли, че трябва да се срещне с някого? Или че ще ходи на разходка с кола? Или че има среща? — попита полковник Мелчет.
Бартлет поклати глава.
— Нито думичка. — С печален вид той добави: — Просто ми би шута.
— А как се държеше? Беше ли припряна или разсеяна, като че ли нещо я притеснява?
Джордж Бартлет се замисли. После поклати глава.
— Според мен беше отегчена. Прозяваше се, както вече казах. Нищо повече.
Полковник Мелчет попита:
— А вие какво направихте, мистър Бартлет?
— А?
Джордж Бартлет зяпна.
— Чакайте да помисля… Какво ли наистина направих?
— Чакаме вие да ни кажете.
— Да, да, разбира се. Никак не е лесно да си спомняш, нали? Момент да видя. Нищо чудно да съм отишъл в бара да пийна нещо.
— В крайна сметка ходихте ли в бара да пийнете нещо?
— А, точно така! Пийнах нещо. Само май че не беше точно по него време. Може да съм излязъл навън, отде да знам? Глътка свеж въздух. Доста задушно е за септември. Навън е много приятно. Да, точно така. Излязох, поразходих се малко, после се върнах, пих на бара и след това се върнах в залата за танци. Не беше много оживено. Забелязах онази, как се казваше, Джози — пак танцуваше. С тенисиста. Тя преди беше болна — нещо май си била изкълчила глезена.
— Това означава, че сте се прибрали около полунощ. Искате да ни кажете, че сте се разхождали навън повече от час?
— Ами, нали казах, че пих едно питие. Аз… аз размишлявах.
На това твърдение повярваха най-много от всичко чуто досега.
Полковник Мелчет рязко попита:
— За какво размишлявахте?
— О, не знам. За най-различни неща — отвърна мистър Бартлет доста мъгляво.
— Имате ли кола, мистър Бартлет?
— О, да, имам кола.
— Къде беше, в гаража на хотела ли?
— Не, всъщност беше на двора. Мислех си, че може да ми се прииска да я покарам, нали разбирате?
— И покарахте ли я?
— Не, не, не съм я карал. Честна дума, не съм.
— Да сте водили, например, Руби Кийн на разходка?
— Ха сега пък! Накъде биете? Не съм, кълна се, че не съм. Моля ви се, и таз хубава!
— Благодаря, мистър Бартлет. Не мисля, че знам повече въпроси към вас засега. Засега — повтори полковник Мелчет, натъртвайки върху думата.
Те оставиха Бартлет с комичен, смаяно-уплашен израз на не дотам интелектуалната му физиономия.
— Безмозъчно магаре — сподели полковник Мелчет. — Но дали наистина е такъв?
Главен инспектор Харпър поклати глава.
— Чака ни още дълъг път — каза той.
Шеста глава
Нито нощният портиер, нито барманът успяха да помогнат с нещо. Нощният портиер си спомни, че е звънял в стаята на мис Кийн точно след полунощ, но никой не се обадил. Той не бе забелязал Бартлет да влиза или излиза от хотела. Вечерта била приятна и много господа и дами непрекъснато влизали и излизали. А освен това имало странични врати, водещи навън от преддверието, плюс главната врата. Той бе доста сигурен, че мис Кийн не бе напуснала хотела през главната врата. Предполагаше, че ако е слязла от стаята си на първия етаж, тя е използвала една от страничните врати, от които се излиза на терасата. Много лесно било да излезе през тази врата незабелязано. Заключвала се чак след края на танците, около два часа след полунощ.
Барманът си спомни, че мистър Бартлет е бил в бара предишната вечер, но не можа да каже точно кога. Вероятно някъде към средата на вечерта. Стоял с гръб към стената и изглеждал тъжен. Колко дълго е бил в бара, също не можа да каже. Имало много посетители, които не са гости на хотела. Забелязал мистър Бартлет, но по никакъв начин не можел да определи точния час.
Когато излязоха от бара, към тях се приближи момченце на около девет години. То веднага заговори оживено:
— Вие ли сте детективите? Аз съм Питър Кармоди. Моят дядо, мистър Джеферсън, се обади в полицията за Руби. Вие от Скотланд Ярд ли сте?! Нали нямате нищо против, че ви заговорих?
Полковник Мелчет бе готов да отговори едносрично, но се намеси главният инспектор Харпър. Гласът му прозвуча добродушно и сърдечно.
— Всичко е наред, синко. Напълно естествено е да те интересува, нали?
— И още как! Вие четете ли детективски романи? Аз много ги обичам. Чета ги всичките и имам автографи от Дороти Сейърс, Агата Кристи, и Диксън Кар, и Х. С. Бейли. Вестниците ще пишат ли за това убийство?
— Положително ще пишат — въздъхна главният инспектор Харпър.
— Знаете ли какво? Другата седмица тръгвам на училище и на всички ще разкажа, че съм я познавал, и то много добре.