— Ти какво мислеше за нея?
— Ами… не ми беше много симпатична. Според мен беше малко глупава. Мама и чичо Марк също не я харесваха. Само дядо. Между другото, той иска да ви види. Едуардс ви търсел.
Главен инспектор Харпър прошепна окуражително:
— Значи майка ти и чичо Марк не са харесвали много Руби Кийн. А знаеш ли защо?
— О, не знам. Тя винаги се натрапваше. Освен това на тях не им харесваше, че дядо ѝ отделя толкова внимание. Предполагам — каза Питър жизнерадостно, — че те са доволни от смъртта ѝ.
Главен инспектор Харпър го погледна замислено, после попита:
— А ти чу ли ги, м-м-м… да го казват?
— Е, не точно това. Чичо Марк каза: „Е, това все пак някакъв изход“, а мама каза: „Да, но толкова ужасен“ и тогава чичо Марк отговори, че няма смисъл да бъдат лицемерни.
Мъжете се спогледаха. В този момент към тях приближи почтен, добре избръснат мъж, облечен в елегантен тъмносин костюм.
— Извинете, господа. Аз служа на мистър Джеферсън. Той вече е буден и чака с нетърпение да се срещне с вас.
Отново всички се качиха в апартамента на Конуей Джеферсън. В дневната Аделайд Джеферсън разговаряше с висок, неспокоен мъж, който сновеше непрекъснато из стаята. Той рязко се обърна, за да посрещне новодошлите.
— О, да. Радвам се, че сте тук. Моят тъст питаше за вас. Вече е буден. Моля ви, не го карайте да се вълнува много. Здравето му не е блестящо. Честно казано, цяло чудо е, че този шок не бе фатален за него.
Харпър каза:
— Нямах представа, че здравето му е толкова лошо.
— И той самият не го знае. Докторът предупреди Ади, че не бива да се вълнува много. Намекна, че краят може да настъпи всеки момент, нали, Ади?
Мисис Джеферсън кимна утвърдително.
— Невероятно е, че така добре се държи.
Мелчет каза сухо:
— Убийството не е много спокойна тема. Ще бъдем колкото се може по-внимателни.
Докато говореше, той преценяваше Марк Гаскел. Не му се стори много симпатичен. Дръзко, безскрупулно, ястребово лице. Един от мъжете, които обикновено постигат това, което искат и които жените обожават.
„Но не и човек, на когото можеш да имаш доверие“ — помисли си полковникът.
Безскрупулен — ето най-точната дума.
Човек, който не би се спрял пред нищо…
Конуей Джеферсън седеше в количката си до прозореца на голямата спалня с гледка към морето.
Още с влизането си човек можеше да почувства силата и магнетизма на този човек. Като че нараняванията, които го бяха превърнали в инвалид, бяха концентрирали неговата виталност в един много по-тесен и интензивен фокус.
Имаше благородна глава с червена, леко посребрена коса. Лицето му бе с едри черти, силно, загоряло от слънцето, очите му бяха изненадващо сини. Нямаше и следа от болнавост или слабост. Това бе човек, който никога не би се оплакал от съдбата си, който я бе приел и победил.
— Радвам се, че идвате — приветства ги той, като набързо ги прецени един след друг с поглед. После каза на Мелчет: — Вие сте главният комисар на Редфърдшир? Така. А вие сте главен инспектор Харпър? Седнете. Има цигари на масата до вас.
Те му благодариха и седнаха. Мелчет каза:
— Доколкото разбирам, мистър Джеферсън, вие сте се интересували от мъртвото момиче?
Бегла нерадостна усмивка премина през набразденото му лице.
— Да. Сигурно всички са ви го казали. Е, не е тайна. Какво ви казаха членовете на моето семейство?
Докато питаше, той бързо поглеждаше ту към единия, ту към другия. Отговори му Мелчет.
— Мисис Джеферсън не спомена нищо повече от това, че бъбривостта на момичето ви е забавлявала, и че е била ваше протеже. С мистър Гаскел разменихме само няколко думи.
Конуей Джеферсън се усмихна.
— Ади е дискретно същество. Бог да я благослови. Марк вероятно щеше да бъде по-словоохотлив. Мисля, Мелчет, че ще бъде най-добре, ако ви запозная по-подробно с някои факти. Важно е, за да разберете позицията ми. И за да започна, ще трябва да се върна към голямата трагедия в живота ми. Преди осем години загубих съпруга, син и дъщеря в самолетна катастрофа. Оттогава се чувствам като човек, загубил половината от себе си — не говоря за физическото си състояние! Аз бях привързан към семейството си. Снаха ми и зет ми са много добри към мен. Те правят всичко, което могат, за да заместят моите деца. Но разбрах — и то особено напоследък, че в края на краищата те имат свой собствен живот… Затова трябва да разберете, че аз всъщност съм един самотен човек! Обичам младите хора. Радвам им се. От време на време си мислех да осиновя някое момиче или момче. През изминалия месец се сприятелих с детето, което бе убито. Тя бе напълно естествена, изключително наивна. Бърбореше за своя живот, за преживяванията си — в пантомимата, с пътуващите трупи, като дете с баща си и майка си в евтини жилища. Толкова различен живот от този, който аз познавам! Никога не се оплакваше, не смяташе, че животът ѝ е бил суров. Едно естествено, непретенциозно, работливо дете, неразглезено и очарователно. Не беше изискана дама, но, слава Богу, в никакъв случай вулгарна, нито пък — каква ужасна дума — „псевдо-дама“. Руби все повече ми харесваше. Аз реших, господа, да я осиновя. Тя щеше да стане по закон моя дъщеря. Това, надявам се, ще обясни моята загриженост и всичко, което предприех, когато научих за необяснимото ѝ изчезване.