С внезапен прилив на енергия мисис Бантри скочи от леглото и издърпа завесите. Светлината на прекрасния есенен ден изпълни стаята.
— Не съм сънувала — каза тя твърдо. — Ставай веднага, Артър, и слизай долу да провериш.
— Искаш да сляза и да питам дали има труп в библиотеката? Ще изглеждам като пълен глупак.
— Не е нужно да питаш. Ако има труп — разбира се, може Мери да се е шашнала и да ѝ се привиждат разни неща — ще ти кажат веднага. Ти няма нужда нищо да питаш.
Полковник Бантри неохотно навлече халата си и напусна стаята. Премина коридора и заслиза по стълбата. Долу се бе скупчила прислугата. Чуваха се ридания. Икономът пристъпи внушително напред:
— Радвам се, че дойдохте, сър. Наредих нищо да не се прави, докато не слезете. Смятате ли, че ще е добре, ако позвъня в полицията, сър?
— За какво да звъниш?
Икономът погледна укорително към високата млада жена, която ридаеше истерично на рамото на готвачката.
— Останах с впечатлението, сър, че Мери вече ви е уведомила. Тя каза, че го е направила.
Мери изхлипа:
— Бях толкова разстроена, че не знам какво съм казала. Всичко изплува пред очите ми още веднъж, краката ми се подкосиха и ми прилоша. Да го намеря така… Ох, ох, ох!
Тя отново се отпусна на рамото на мисис Ехълс, която я успокояваше доста усърдно:
— Недей, недей, мила.
— Няма начин Мери да не е притеснена, сър, след като тя направи ужасното откритие — обясни икономът. — Тя влязла в библиотеката както обикновено, за да дръпне пердетата и почти стъпила върху трупа.
— Искаш да кажеш — започна полковник Бантри, — че в библиотеката има труп? В моята библиотека?…
Икономът се закашля.
— Може би, сър, ще пожелаете да проверите сам?
— Ало, ало, ало. Тук е полицейският участък. Да, кой се обажда?
С едната си ръка полицейският поручик Полк закопчаваше куртката си, а с другата държеше слушалката.
— Да, да, Госингтън Хол. Да? О, добро утро, сър.
Тонът на полицейския поручик претърпя лека промяна. Беше вече не толкова нетърпеливо официален, разпознавайки щедрия патрон на полицейските спортове и главен съдия на областта.
— Да, сър? Какво мога да направя за вас? Извинете, сър, не разбрах много добре? Труп, казвате? Да? Да, сър, ако обичате… Разбирам, сър — млада жена, непозната, нали така? Ясно, сър. Да, сър, поемам всичко в моите ръце.
Поручикът остави слушалката на място, изсвири продължително с уста и се залови да набира номера на своя пряк началник.
Мисис Полк подаде глава от кухнята, откъдето се носеше апетитната миризма на пържен бекон.
— Какво има?
— Най-невероятното нещо, за което си чувала — отвърна съпругът ѝ. — Открили са труп на млада жена горе, в имението. В библиотеката на полковника.
— Убита?
— Удушена, според него.
— И коя е била тя?
— Полковникът казва, че я виждал за пръв път.
— Тогава какво е търсила в библиотеката му?
Полицейският началник Полк ѝ метна многозначителен поглед да мълчи и заговори с официален тон по телефона.
— Инспектор Слак? Тук е полицейски началник Полк. Току-що ми бе известено, че е открито тялото на млада жена тази сутрин в седем часа и петнадесет минути…
Телефонът на мисис Марпъл зазвъня, докато тя се обличаше. Това малко я обезпокои. Беше доста необичайно време за телефонни обаждания. Животът ѝ на стара мома бе тъй добре подреден, че неочакваните телефонни обаждания бяха източник на сериозни притеснения.
— Боже мой — каза мис Марпъл, поглеждайки телефона озадачено. — Кой ли може да е?
В селото времето за приятелски обаждания бе между девет и девет и половина. Тогава се обсъждаха плановете за деня, отправяха се покани за гости и прочее. В изключително редки случаи преди десет звънеше месарят, когато се появеше някакъв сериозен проблем в доставката на месо. През деня бе възможно да има епизодични обаждания, но да се звъни вечер след девет и тридесет се смяташе за проява на лош тон. Вярно, племенникът на мис Марпъл, който бе писател, се обаждаше по най-непредсказуеми часове, дори веднъж десет минути преди полунощ. Но колкото и да бе прочут със своите ексцентричности Реймънд Уест, ранното ставане определено не бе сред тях. Нито той, нито който и да е от познатите на мис Марпъл биха звънили преди осем часа сутринта.
Дори за телеграма беше рано, защото пощата отваряше едва в осем.
— Сигурно грешат номера — реши мис Марпъл.
След това предположение тя се отправи към телефона и прекъсна дрънченето му като вдигна слушалката.
— Да? — каза тя.
— Вие ли сте, Джейн?
— Да, аз съм. Много рано сте станали, Доли.