— Разбирам.
— Не мислете, че се отнасям с тях зле. Както вече казах, разделих богатството си, още щом децата ми се ожениха. За себе си оставих малка сума. Обаче след… след трагедията почувствах необходимост да се заема с нещо. Хвърлих се в бизнеса. В къщата ми в Лондон инсталираха директна телефонна връзка с кантората ми. Работех неуморно — това ме караше да не мисля и ми помогна да разбера, че моето осакатяване не ме е победило. Залових се за работа — гласът му стана по-тих, сякаш говореше повече на себе си, отколкото на тези, кого го слушаха — и по някаква ирония на съдбата преуспях! И най-рискованите ми спекулации се увенчаваха с успех. Печелех дори на комар. Всичко, до което се докосвах, се превръщаше в злато. Предполагам, че това е компенсация на съдбата.
Отново дълбоките бръчки на страдание набраздиха лицето му.
После, когато се овладя, той им се усмихна.
— Вижте, парите, които завещах на Руби, бяха тези пари и можех да правя с тях каквото поискам.
Полковник Мелчет бързо вметна:
— Несъмнено, сър. Дори за миг не поставяме под въпрос това ваше право.
— Добре. А сега ми позволете аз да задам няколко въпроса. Искам да науча повече за този ужасен случай. Засега знам само, че я намерили удушена в някаква къща на четиридесетина километра оттук.
— Точно така. В Госингтън Хол.
Джеферсън се намръщи.
— Госингтън? Но това е…
— Домът на полковник Бантри.
— Бантри. Артър Бантри? Но аз го познавам! Него и жена му. Преди няколко години се запознахме в чужбина. Не знаех, че живеят наблизо. О, Боже, но това е…
Той не довърши изречението. Главен инспектор Харпър деликатно вметна:
— Миналия вторник полковник Бантри е вечерял в хотела. Не го ли видяхте тогава?
— Вторник? Вторник? Не, върнахме се късно. Ходихме до Хардън Хед и вечеряхме по пътя на връщане.
Мелчет попита:
— Руби Кийн никога ли не е споменавала за семейство Бантри?
— Никога. Не вярвам да ги е познавала. Дори съм сигурен. Тя познаваше само хора от театралните среди.
Той направи пауза, а след това внезапно попита:
— А Бантри какво казва?
— Просто не можа да си го обясни. Снощи е бил на среща на консерваторите. Тялото бе открито тази сутрин. Казва, че никога не е виждал момичето през живота си.
Джеферсън кимна.
— Наистина изглежда невероятно.
Главен инспектор Харпър прочисти гърлото си.
— Имате ли представа, сър, кой може да го е извършил?
— Боже, как бих желал да знам! — вените на челото на Джеферсън изпъкнаха. — Това е небивало, човек просто не може да си го представи. Ако не се беше случило, щях да твърдя, че е невъзможно да се случи.
— Нямаше ли тя някакъв приятел от миналото, някой, който се е въртял наоколо, да я е заплашвал?
— Сигурен съм, че не. Тя щеше да ми каже, ако е имало нещо такова. Никога не е имала истински „приятел“. Тя самата ми го каза.
Главен инспектор Харпър си помисли: „Е, да, тя може и така да ти е казала. Но така ли е било?“
Джеферсън продължи:
— Джози най-добре ще знае дали някой се е въртял около Руби. Тя не може ли да помогне?
— Казва, че нищо не знае.
Джеферсън се намръщи.
— Не мога да се отърва от чувството, че може би това е работа на някой маниак — бруталността на постъпката — влизане с взлом в къщата — цялата работа е толкова несвързана и безсмислена. Има такива хора — на външен вид напълно нормални — които подмамват момичета, а понякога и деца, и ги убиват. Престъпления от сексуален характер.
Харпър му отговори:
— Да, има такива случаи, но нямаме сведения за човек от този тип в нашия район.
Джеферсън продължи:
— Мислих за всичките мъже, които съм виждал с Руби. Гости на хотела, хора отвън, мъжете, с които танцуваше. Всички ми се струват напълно безвредни — нищо необичайно. Тя нямаше специален приятел.
Лицето на главен инспектор Харпър остана безизразно, ала в погледа му, невидим за Конуей Джеферсън, блещукаше недоверчиво пламъче. Той си мислеше, че бе много възможно Руби Кийн да си има някакъв „специален“ приятел без Джеферсън да знае, но не каза нищо повече.
Главният комисар го погледна въпросително се изправи.
— Благодаря, мистър Джеферсън. За момента това ни е достатъчно.
Джеферсън помоли:
— Нали ще ме държите в течение на следствието?
— Да, разбира се, ще държа връзка с вас.
Двамата мъже излязоха.
Конуей Джеферсън се облегна назад в стола си. Притвори клепачи, които скриха острата синева на очите му. Изведнъж умората превзе лицето му. После, след минута-две клепачите му се раздвижиха. Той извика:
— Едуардс!
Камериерът му веднага се появи от съседната врата. Едуардс познаваше господаря си както никой друг. Другите познаваха силата му, той познаваше слабостите му. Той бе виждал Конуей Джеферсън изморен, обезкуражен, отегчен от живота, за миг само победен от неувереност и самота.