— Миноан 14.
— И кога я видяхте за последен път?
Адамовата ябълка на Джордж Бартлет конвулсивно заподскача нагоре-надолу.
— Момент да помисля. Бях с нея вчера преди обед. Смятах следобед да се поразходя. Но някак си, нали знаете как става, следобед легнах да подремна. После, след чая, играх скуош и след това се къпах.
— И колата бе в двора на хотела?
— Предполагам. Имам предвид, че я оставих там. Разбирате ли, мислех, че ще мога да изведа някого на разходка. След вечеря, искам да кажа. Но нямах късмет. Нищо не се получи. Така и не я карах старата бричка.
Харпър запита:
— Но, доколкото знаехте, колата е била в двора на хотела?
— Да, естествено, имам предвид, че там я бях оставил, нали?
— Щяхте ли да забележите, ако я нямаше в двора?
Мистър Бартлет поклати глава.
— Едва ли. Коли влизат и излизат постоянно. Има много коли от тази марка.
Главен инспектор Харпър кимна. Току-що бе хвърлил небрежен поглед през прозореца. В този момент на двора имаше най-малко осем „Миноан 14“. Това бе най-популярната евтина кола за тази година.
— Нямате ли навик да прибирате колата си в гаража нощем? — попита Мелчет.
— Обикновено не си правя труда. Времето е хубаво. Толкова е досадно да прибираш колата си в гаража.
Обръщайки се към Мелчет, главен инспектор Харпър каза:
— Ще се видим горе. Ще намеря сержант Хигинс, за да се заеме със случая.
— Добре, Харпър.
Мистър Бартлет прошепва извинително:
— Знаех си, че трябва да ви уведомя. Може да е важно, нали?
Мистър Прескът бе осигурил храна и квартира на своята допълнителна танцьорка. Тъй като стаята бе най-лошата, с която хотелът разполагаше, то едва ли храната бе нещо по-добро.
Джозефин Търнър и Руби Кийн живееха в стаи в самия край на тесен, полутъмен и неугледен коридор. Те бяха малки, гледаха на север към част от скалата, в подножието на която бе построен хотелът, и бяха обзаведени с всевъзможни остатъци от мебелировка, която преди тридесетина години се бе радвала на по-бляскаво положение. Сега, когато хотелът бе модернизиран и навсякъде имаше стенни гардероби и шкафове, тези огромни викториански гардероби бяха натикани в помещенията на прислугата или в тези, които се даваха само когато сезонът бе в разгара си и хотелът бе препълнен.
Както Мелчет веднага прецени, разположението на стаята на Руби Кийн бе идеално, за да може някой да напусне хотела незабелязан, но, за зла беда, не предоставяше никаква възможност да се узнае нещо повече за начина, по който е станало това.
В края на коридора малка стълба водеше към друг такъв коридор на приземния етаж. Там имаше стъклена врата, която се отваряше към страничната тераса на хотела, откъдето не се откриваше някаква гледка и затова не бе посещавана. От там можеше да се отиде на главната тераса, или по извиваща се пътека да се излезе на страничния път малко по-надолу. Тъй като настилката му беше лоша, този път беше рядко използван.
Инспектор Слак се бе заел с разпита на камериерките и огледа на стаята на Руби за евентуални следи. За щастие, нищо в нея не бе пипано.
Руби Кийн не бе от ранобудните. Инспектор Слак откри, че тя е имала навик да спи до около десет-десет и половина сутринта, след което да звъни за закуска. Благодарение на това, както и на ранните действия на Конуей Джеферсън, полицията бе започнала разследването преди камериерките да влязат в стаята. Дори не бяха минавали по този коридор. По това време на годината останалите стаи се отваряха и почистваха от прах само веднъж седмично.
— И само това е хубавото — заключи Слак мрачно. — Ако имаше нещо за откриване, щяхме да го открием, но за жалост — нищо такова няма.
Гленширската полиция вече бе изследвала стаята за отпечатъци от пръсти, но всичко бе нормално — отпечатъците бяха от пръстите на Руби, Джози и на две от камериерките — една от сутрешната и една от вечерната смяна. Откриха и два отпечатъка от пръстите на Реймънд Стар, но и за тях имаше обяснение — той се бе качил в стаята заедно с Джози, за да потърсят Руби.
В чекмеджетата на масивно махагоново бюро откриха купчина писма и всевъзможни хартии — сметки, фишове от покупки, театрални програми, стари билети за кино, изрезки от вестници, страници от списания със съвети как да бъдем красиви. Инспектор Слак внимателно бе сортирал всичко. Някои от писмата бяха подписани „Лил“, очевидно приятелка на момичето от „Пале дьо Данс“. В тях се споделяха дребни клюки, разказваха се разни случки — „Руб, много ни липсваш. Мистър Финдезон много често пита за теб. Май доста му е мъчно, че те няма! След като ти замина, младият Редж тръгна с Мей. Барни също се интересува от време на време какво правиш. Старият Граузър продължава с гадните си номера. Изгони Ада, защото ходела с някакъв клиент.“