Клидъринг каза:
— Мисля, че това е много малко вероятно.
— Но е възможно — настоя другият.
— Да, но е малко вероятно. Какво искате от мен?
Джеферсън каза с горчивина:
— Аз съм инвалид. Лъжа себе си, отказвам да приема този факт, но особено сега това се проявява най-болезнено. Нямам възможност да обикалям и да задавам въпроси така, както бих желал. Трябва да стоя тук, благодарен за малкото информация, която полицаите биха решили да ми предоставят. Между другото, познавате ли Мелчет, главния комисар на полицията в Радфърдшир?
— Да, срещали сме се.
В този момент нещо се раздвижи в мозъка на сър Хенри. Лице и фигура, които бе мярнал несъзнателно, докато пресичаше фоайето. Стара дама с изправен гръб, чието лице му бе познато. Свърза го с времето, когато се бяха срещали с Мелчет за последен път.
— Нима искате от мен да играя ролята на аматьор детектив? — възкликна той. — Това не е за мен.
Джеферсън отвърна:
— Само че вие не сте аматьор, точно там е работата.
— Но не съм и професионалист вече. Напуснах полицията.
Джеферсън каза:
— Това опростява нещата.
— Искате да кажете, че ако още бях в Скотланд Ярд, нямаше да ставам за това? Абсолютно вярно.
— Само че сега — каза Джеферсън — вашият опит ви дава възможност да проявите интерес към случая и ако предложите помощта си, ще я приемат с удоволствие.
Клидъринг бавно каза:
— Само от любезност. Но какво искате в действителност, Конуей? Да откриете убиеца на момичето?
— Точно така.
— Имате ли някаква представа?
— Абсолютно никаква.
— Може би няма да ми повярвате, но в момента във фоайето на хотела стои един експерт по разрешаване на загадки. Някой, който е много по-добър от мен и който вероятно познава местните хора.
— За какво става дума?
— Долу във фоайето, до третата колона вляво, е седнала една възрастна дама с миловидното лице на стара мома и ум, който е достигал до най-тъмните страни на човешкия характер, без да се затруднява. Името ѝ е мис Марпъл. Живее в селцето Сейнт Мери Мийд, което се намира на по-малко от два километра от Госингтън, приятелка на семейство Бантри — и когато става дума за престъпление, тя е безценна, Конуей.
Джеферсън го изгледа изпод гъстите си, сбърчени вежди и каза с въздишка:
— Шегувате се.
— Не, не се шегувам. Преди малко споменахте Мелчет. Последния път, когато се видяхме с него, в селото имаше нещастен случай. Едно младо момиче се беше удавило. Полицията подозираше, че се касае за убийство, а не за самоубийство. Мислеха дори, че знаят кой е убиецът. Тогава при мен дойде мис Марпъл, доста разтревожена. Опасяваше се, че ще обвиним невинен човек. Каза, че нямала доказателства, но знаела кой е убиецът. Подаде ми лист хартия, на който бе написала името му. И, ако щете вярвайте, Джеферсън, тя се оказа права!
Веждите на Конуей Джеферсън се свъсиха още повече.
— Чиста проба женска интуиция, предполагам — каза той скептично.
— Не, според нея не е така. Твърди, че това са специални знания.
— Какво значи това?
— Как да ви обясня? Ние също ги използваме в полицейската практика. Вижте, става обир и обикновено сме доста сигурни кой го е извършил — разбира се, от средите на обичайните ни клиенти. Знаем кой как пипа. Мис Марпъл си служи с интересни, макар и понякога тривиални паралел взети от селската действителност.
Джеферсън отново бе скептичен.
— Какво може да знае тя за момиче, прекарало живота си в театралните среди, и което вероятно не е стъпвало в село през целия си живот?
— Аз мисля — каза сър Хенри Клидъринг твърдо, — че тя може да измисли нещо.
Мис Марпъл се изчерви от удоволствие, когато видя сър Хенри Клидъринг да се насочва към нея.
— О, сър Хенри, какъв късмет да ви срещна тук.
Сър Хенри бе галантен.
— Удоволствието е изцяло мое.
Изчервявайки се, мис Марпъл промълви:
— Толкова сте любезен.
— В хотела ли сте отседнали?
— Да, гости на хотела сме.
— Сме?
— Мисис Бантри е също тук. — Тя го изгледа изпитателно. — Нима не знаете? А, виждам, че сте научили. Ужасно, нали?
— Какво търси тук Доли Бантри? Съпругът ѝ също ли е с нея?
— Не. Напълно естествено, техните реакции са съвсем различни. Полковник Бантри, горкият човек, или се затваря в кабинета си, или обикаля фермите си, гледа никой да не го срещне. Като костенурките, нали знаете, скриват главата си и се надяват, че никой няма да ги забележи. Доли, разбира се, е съвсем различна.
— Да си кажем направо — каза сър Хенри, който познаваше приятелите си добре, — Доли май се забавлява, не е ли така?
— Е, ъ-ъ-ъ… да. Бедната Доли.