— И ви е взела със себе си, за да извадите заека за ушите от цилиндъра на фокусника, така да се каже?
Мис Марпъл отвърна сдържано:
— Доли реши, че една малка промяна е желателна след случилото се и не искаше да бъде сама. — Двамата се спогледаха. В очите на старата дама блеснаха дяволити пламъчета. — Но, разбира се, вашият начин на излагане на нещата е също верен. Доста се притеснявам, защото надали ще бъда от полза.
— Как, нямате ли идеи? Никакви паралели с живота в селото?
— Все още не съм добре запозната със случая.
— Мисля, че тук мога да ви помогна. Ще ви използвам за консултант, мис Марпъл.
Той накъсо разказа какво се бе случило. Мис Марпъл го слушаше с жив интерес.
— Горкият мистър Джеферсън — каза тя. — Колко тъжна е историята му. Може би това, че е останал жив, но сакат, е по-жестоко, отколкото ако и той бе загубил живота си.
— Така е. Затова неговите приятели се възхищават от решителността, с която продължи да живее, покорявайки болката от загубата и физическия недъг.
— Да, това е възхитително.
— Единственото, което не мога да разбера, е този внезапен изблик на чувства спрямо това момиче. Може би е притежавала някои великолепни качества.
— Най-вероятно не — отговори мис Марпъл с равен тон.
— Не мислите ли така?
— Мисля, че качествата ѝ не са играли никаква роля.
Сър Хенри каза:
— Но той не е някой от онези старчоци, трябва да знаете.
— О, не, не! — мис Марпъл цялата порозовя. — И за миг не съм допускала нещо такова. Това, което се опитвах да кажа — доста неумело, да си призная — е, че той е търсил симпатично, мило момиче, което да заеме мястото на дъщеря му, и тогава убитото момиче е видяло възможността за себе си и с всички сили се е борила тя да бъде щастливката. Може би звучи грубо, но съм била свидетел на толкова много случаи от този род. Например малката прислужница в дома на мистър Харботъл. Много обикновено момиче, но тихо и с добри обноски. Извикали сестра му да се грижи за някакъв болен роднина на смъртно легло. Когато се върнала, заварила момичето, напълно самозабравило се, да седи във всекидневната без боне и престилка. Говорело силно и се смеело с пълен глас. Мис Харботъл ѝ се скарала много остро и момичето отвърнало непочтително, и тогава старият мистър Харботъл напълно я изумил, като казал, че повече не желае тя да се грижи за къщата му, щял да уреди нещата по друг начин. Голям скандал се бе вдигнал в селото, но бедната мис Харботъл трябваше да го напусне. Отиде да живее под наем в Ийстбърн, толкова неудобно. Хората приказваха, но аз лично мисля, че тук не ставаше дума за някаква физическа интимност — просто на стария човек му бе по-приятно да има около себе си младо, жизнерадостно момиче, което да му говори колко е умен и забавен, вместо сестра си, която непрекъснато го упрекваше за неговите недостатъци, макар да се грижеше за него добре.
След кратка пауза мис Марпъл отново заговори:
— Също и старият мистър Баджър, собственикът на аптеката. Беше се увлякъл по едно момиче от щанда за козметика. Казал на жена си, че иска да го вземат да живее с тях в къщата им и да се грижат за него като за дъщеря. Мисис Баджър съвсем не била на това мнение.
Сър Хенри каза:
— Поне да беше момиче от неговата среда, детето на някой приятел…
Мис Марпъл го прекъсна:
— О, от негова гледна точка това изобщо не би било удовлетворяващо. Също като историята за цар Кофетуа и малката просякиня. Ако човек е стар, самотен, изморен от живота, ако, да речем, семейството му го пренебрегва — тя направи кратка пауза, — тогава да се сприятелиш с човек, който те боготвори — малко силно казано, но вярвам, че ме разбирате — това е много по-интересно. Кара човек да се чувства велик — монарх благодетел! В повечето случаи получателят на благата е заслепен и това те кара да се чувстваш още по-велик. — Тя отново спря, после продължи: — Мистър Баджър купуваше на момичето какви ли не фантастични подаръци, диамантена гривна, един невероятно скъп електрически радиограмофон. Голяма част от спестяванията му се изпариха. Но мисис Баджър бе много по-проницателна от бедната мисис Харботъл — в някои отношения бракът помага. Направи си труда да открие някои неща. И когато мистър Баджър научил, че момичето имало за приятел един нехранимайко, който се занимавал само със залагания по конни състезания, и че неговата диамантена гривна е била заложена точно с такава цел, той бе отвратен. Аферата приключи благополучно, а за Коледа мисис Баджър получи пръстен с диамант.
Приятните ѝ, умни очи срещнаха тези на сър Хенри. Чудейки се дали в разказа ѝ не се крие някакъв намек, той попита: