— Искам да съм сигурен, че ви разбирам правилно, мис Марпъл. Твърдите, че след като в къщата му е открит труп, хората ще мислят, че той е имал нещо общо с убийството?
— Разбира се! Нещо повече, сигурна съм, че вече говорят така. И това ще се задълбочи. Хората ще започнат да странят от семейство Бантри. Ето защо истината трябва да бъде открита и затова се съгласих да дойда тук с мисис Бантри. Едно е да ти отправят директно обвинение — един войник винаги може да го понесе. Ще има възможност да защити засегнатото си достойнство. Друго е да шепнат зад гърба ти — това ще го пречупи, ще ги пречупи двамата. Затова, сър Хенри, ние сме длъжни да открием истината.
Сър Хенри каза:
— Имате ли някаква идея защо трупът е бил намерен в неговата къща? Трябва да има някакво обяснение, някаква връзка.
— О, разбира се.
— Момичето е било видяно за последен път в хотела около единадесет без двадесет. Съгласно лекарските показания, в полунощ е била вече мъртва. Госингтън е на около двадесет и пет километра оттук. Осемнадесет от тях са по главния път. Една мощна кола може да измине разстоянието за по-малко от половин час. На практика всяка една кола може да се движи със средна скорост шейсет километра в час. Но защо е трябвало някой да я убива тук, а след това да пренася трупа чак в Голигтън или пък да я отведе в Госингтън и да я убие там, не знам.
— Не знаете, защото не се е случило по този начин.
— Искате да кажете, че е удушена от човек, който я е извел на разходка с кола, и е решил да я бутне в първата срещната къща?
— Нищо подобно. Имало е внимателно разработен план. Само че нещо в плана се е объркало.
Сър Хенри зяпна:
— И защо ще се обърква?
Мис Марпъл сякаш се стараеше да се извини:
— Такива любопитни неща се случват, нали? Ако кажа, че този план е пропаднал, защото хората са много по-уязвими и чувствителни, отколкото си мислим, няма да звучи смислено, нали? Но вярвам, че е така и…
Тя прекъсна мисълта си.
— Ето я и мисис Бантри.
Девета глава
Мисис Бантри беше с Аделайд Джеферсън. Тя дойде при сър Хенри и възкликна:
— Вие?
— Аз самият — той я хвана за двете ръце и приятелски ги стисна. — Трябва да ви кажа, мисис Би, че съм силно разтревожен от случилото се.
Мисис Бантри отговори механично:
— Не ме наричайте „мисис Би“! — и продължи: — Артър не е с мен. Той прие всичко доста сериозно. Ние двете с мис Марпъл дойдохме да видим дали ще можем да открием нещо. Познавате ли мисис Джеферсън?
— Да, разбира се.
Стиснаха си ръцете. Аделайд Джеферсън попита:
— Видяхте ли свекър ми?
— Да.
— Радвам се. Толкова се безпокоим за него. Беше ужасен шок за него.
Мисис Бантри предложи:
— Хайде да седнем на терасата, ще пийнем нещо и ще си поговорим.
Четиримата излязоха и седнаха при Марк Гаснел, който бе сам на една маса в самия край на терасата.
Размениха няколко общи приказки до пристигането на питиетата, а след това мисис Бантри подхвана темата с присъщата си директност.
— Предполагам, че можем да си говорим за това, нали? — каза тя. — Всички сме стари приятели, с изключение на мис Марпъл, но тя пък е специалист по престъпления и има желание да помогне.
Марк Гаскел погледна мис Марпъл малко озадачено. В гласа му имаше съмнение.
— Вие детективски романи ли пишете?
Той знаеше, че писателите на детективски романи изглеждат странно, а мис Марпъл, с нейното старомодно облекло на стара мома, наистина изглеждаше странно.
— О, не, не съм толкова умна за това.
— Тя е прекрасна — каза мисис Бантри нетърпеливо. — Сега няма време да ви разправям, но наистина е прекрасна. Ади, искам да знам всичко. Какво представляваше това момиче в действителност?
— Ами… — Аделайд Джеферсън направи пауза, погледна към Марк и се засмя: — Вие сте толкова пряма.
— Симпатична ли ви беше?
— Не, разбира се, че не.
— Каква беше в действителност? — мисис Бантри отнесе въпроса си към Марк Гаскел.
Марк отвърна бавно:
— Обикновена златотърсачка. И добре знаеше какво дири. Без съмнение беше омотала Джеф в паяжината си.
И двамата наричаха своя свекър Джеф.
Гледайки Марк Гаскел с неодобрение, сър Хенри си помисли: „Недискретен човек. Не е хубаво да говори по този начин.“
Марк Гаскел никога не бе му харесвал. Имаше чар, но на него не можеше да се разчита — приказваше много, често се хвалеше. Сър Хенри понякога се чудеше дали и Конуей Джеферсън не мисли така.