— Но вие не можахте ли да направите нещо? — попита мисис Бантри.
Марк отговори сухо:
— Може би… ако бяхме разбрали навреме.
Той погледна Аделайд, която леко се изчерви.
В погледа му имаше укор.
Тя каза:
— Марк мисли, че е трябвало да разбера какво става.
— Оставяше го сам прекалено много, Ади. Като че тези уроци по тенис нямаха край.
— Е, имах нужда от упражнение — каза тя извинително. — А и никога не съм допускала…
— Така е — прекъсна я Марк. — Никой от нас не можеше и да предположи. Джеф винаги е бил толкова разумен.
Мис Марпъл разшири темата на разговора.
— Джентълмените — каза тя, използвайки думата, все едно че се отнасяше за опасен вид диво животно — често не са толкова разумни, колкото изглеждат.
— Съгласен съм с вас — отговори Марк. — За беда, мис Марпъл, ние не оценихме това. Чудехме се какво толкова намира старото момче в тази простовата и натруфена малка хитруша. Все пак се радвахме за него самия, че имаше кой да го забавлява. Смятахме я за безобидна. Безобидна ли! Да бях я удушил със собствените си ръце!
— Марк — каза Ади. — Трябва да внимаваш какво говориш.
Той се засмя.
— Май наистина трябва. Иначе хората ще помислят, че наистина аз съм ѝ извил врата. Е, както и да е, предполагам, че така или иначе съм заподозрян. Ако някой би имал интерес момичето да умре, това сме Ади и аз.
— Марк — извика мисис Джеферсън полушеговито, полуядосано, — не бива така!
— Добре, добре — каза Марк Гаскел успокояващо. — И все пак обичам да казвам това, което мисля. Нашият многоуважаван тъст и свекър бе решил да дари петдесет хиляди лири на тази жалка, слабоумна малка изнудвачка.
— Марк, недей — тя е мъртва.
— Да, мъртво е, бедното малко дяволче. В края на краищата, защо да не се възползва от оръжията, с които майката природа я е дарила? Кой съм аз да съдя? И аз самият не съм цвете за мирисане. Не, хайде да признаем, че Руби е имала право да си прави хитри сметки, а ние сме глупаците, които не са проумели играта ѝ по-рано.
Сър Хенри попита:
— Как реагирахте, когато Конуей ви съобщи, че възнамерява да осинови момичето?
Марк разпери ръце.
— Какво можехме да кажем? Ади, винаги малката лейди, запази великолепно самообладание. Нищо не трепна у нея. Аз се опитах да последвам примера ѝ.
— Аз лично бих вдигнала врява — обади се мисис Бантри.
— Е, честно казано, ние нямахме право на глас. Парите са на Джеф. Ние не сме негови кръвни роднини. Той винаги е бил много щедър спрямо нас. Нямаше какво друго да направим, освен да преглътнем. — Той добави замислено: — И все пак малката Руби не ни беше симпатична.
Аделайд Джеферсън добави:
— О, ако беше някое друго момиче, някое по-свястно. Знаете ли, Джеф е кръстник на две деца. Ако беше някое от тях — е, щяхме да проявим разбиране. — С леко раздразнение в гласа тя продължи: — Джеф винаги е обичал Питър.
— Ама разбира се — каза мисис Бантри. — Знам, че Питър е син на първия ти съпруг — но съвсем бях забравила. Винаги съм си мислела за него като за внука на мистър Джеферсън.
— Аз също… — в гласа на Аделайд прозвуча нотка, която накара мис Марпъл да се обърне в стола си и да я погледне внимателно.
— За всичко е виновна Джози — каза Марк. — Джози я доведе.
Аделайд възкликна:
— О, да не би да мислиш, че го е направила преднамерено? Ти самият винаги си я харесвал.
— Да, харесвах я. Намирах я за много забавна.
— Но само случайността доведе Руби тук.
— Момичето ми, Джози носи истинска глава на раменете си.
— Да, но тя не би могла да предвиди…
Марк каза:
— Не, не би могла. Признавам. Не искам да я обвинявам, че е планирала сама всичко. Но не се съмнявам, че е разбрала някъде духа вятърът много преди нас и си е мълчала.
Аделайд въздъхна:
— Предполагам, че не можем да я виним за това.
Марк каза жлъчно:
— О, не можем да виним никого за нищо!
Мисис Бантри попита:
— Руби Кийн беше ли красива?
Марк се втренчи в нея.
— Мислех, че сте видели…
Мисис Бантри отговори бързо:
— О, да, видях я — видях трупа. Но тя беше удушена и не можеше да се прецени… — тя потръпна.
Марк започна замислено:
— Не бих казал изобщо, че бе красива. Особено без грим. Малко лице, като невестулка, малка брадичка, извити навътре зъби, носът — нищо особено…
— Звучи отблъскващо — каза мисис Бантри.
— О, не, не беше. Гримирана изглеждаше доста добре, ти какво ще кажеш, Ади?
— Да, куклена хубост. Имаше хубави сини очи.
— Да, невинен поглед на дете, а начернените мигли правеха синьото да изпъква. Косата ѝ беше изрусена, разбира се. Сега си мисля, че що се отнася до цветовете — изкуствените цветове — тя напомняше Розамунд, моята съпруга. Може би това е привлякло стария Джеферсън.