Той въздъхна.
— Както и да е, лошо. И ужасното е, че ние с Ади не можем да не сме доволни от смъртта ѝ.
Протегна ръка, за да спре протеста на Аделайд.
— Няма смисъл, Ади. Знам какво чувстваш. Аз чувствам същото. И не мисля да се преструвам. Но в същото време, ако можете да ме разберете, съм много загрижен за Джеф. За него това бе голям удар. Аз…
Той спря и се загледа към вратата, която водеше от фоайето на хотела към терасата.
— Я виж кой бил тук. Каква безскрупулна жена си, Ади.
Мисис Джеферсън погледна през рамо, възкликна и се изправи, леко поруменяла. Тя пресече бързо терасата и се отправи към висок мъж на средна възраст с тясно, загоряло лице, който се оглеждаше несигурно.
Мисис Бантри попита:
— Не е ли това Хюго Маклейн?
Марк Гаскел отговори:
— Да, Хюго Маклейн е. Или още Уилям Добин.
Мисис Бантри прошепна:
— Той е много верен, нали?
— Кучешка привързаност — каза Марк. — Ади само трябва да подсвирне и Хюго дотърчава от което да е крайче на земята. Непрекъснато се надява, че някой ден тя ще се омъжи за него. Освен това смятам, ще го направи.
Мис Марпъл ги изгледа с усмивка, а после каза:
— Разбирам. Роман?
— Истински, старомоден роман — увери я Марк. — Продължава от години. Ади е такъв тип жена. — После добави замислено: — Предполагам, че Ади му е телефонирала тази сутрин. Не ми е казвала.
Едуардс излезе на терасата, приближи се и дискретно застана до рамото на Марк.
— Извинете, сър. Мистър Джеферсън моли да се качите.
— Идвам веднага — скочи Марк и като кимна за довиждане на останалите, се отдалечи.
Сър Хенри се наведе към мис Марпъл.
— Е, какво мислите за главните печеливши от престъплението?
Докато гледаше към Аделайд Джеферсън, която разговаряше със своя стар приятел, старата дама отговори замислено:
— Знаете ли, струва ми се, че тя е много предана майка.
— О, така е — обади се мисис Бантри. — Изцяло се е посветила на Питър.
— Тя е този тип жена — продължи мис Марпъл, — която се харесва на всеки. Такива жени могат да се омъжват отново и отново. Не искам да кажа „мъжки“ тип жена — това е съвсем различно.
— Разбирам — каза сър Хенри.
— Според мен и двамата искате да кажете — усмихна се мисис Бантри, — че тя е добър слушател.
Сър Хенри се засмя.
— Ами Марк Гаскел?
— А, той е чешит — отговори мис Марпъл.
— Някакъв селски паралел, ако обичате?
— Мистър Карджил, строителят. Убеди доста народ да направят из домовете си куп ненужни неща. А какви сметки им представяше! Но пък винаги беше в състояние да се защити. Чешит. Ожени се за богата жена. Мистър Гаскел също, ако не се лъжа.
— Не ви е симпатичен, така ли?
— Не, харесвам го. Повечето жени биха го харесали. Но това не значи, че не виждам що за човек е. Като личност е привлекателен, но мисля, че е малко неразумно да приказва толкова много.
— Правилно го казахте — неразумно — съгласи се сър Хенри. — Ако не внимава, може да си навлече беда.
Висок, строен, тъмнокос млад човек, облечен в бели спортни дрехи, се изкачи по стъпалата към терасата и се спря за миг, загледан в Аделайд Джеферсън и Хюго Маклейн.
— А това — сър Хенри искаше да бъде полезен — е „Х“, когото можем да охарактеризираме като заинтересован по случая. Професионалният танцьор и тенисист на работа към хотела — Реймънд Стар, партньорът на Руби Кийн.
Мис Марпъл го изгледа с интерес и каза.
— Много е симпатичен, нали?
— Сигурно.
— Я не ставайте смешен, сър Хенри — обади се мисис Бантри. — Той наистина е симпатичен.
Мис Марпъл каза тихо:
— Мисис Джеферсън взема уроци по тенис, нали така спомена?
— Джейн, да не би да намеквате нещо?
Мис Марпъл не успя да отговори на този прям въпрос. Малкият Питър Кармоди прекоси терасата и седна при тях. Обърна се към сър Хенри.
— И вие ли сте детектив? Видях, че разговаряте с главния инспектор — онзи, дебелият, е такъв, нали?
— Съвсем вярно, синко.
— А някой ми каза, че вие сте страшно важен детектив в Лондон. Началникът на Скотланд Ярд или нещо подобно.
— Началникът на Скотланд Ярд е обикновено най-големият глупак в книгите, нали?
— О, не, не в наши дни. Сега е много старомодно да се подиграваш с полицията. Знаете ли вече кой е убиецът?
— Страхувам се, че още не.
— Забавляваш ли се, Питър? — попита мисис Бантри.
— О, доста. По-различно е от обикновено, нали? Обикалям да търся някакви улики, но нямах късмет досега. Обаче имам един сувенир. Искате ли да го видите? Представете си, мама искаше да го хвърли. Понякога родителите са толкова лоши.
Извади от джоба си малка кибритена кутийка. Отвори я, разкривайки скъпоценното ѝ съдържание.