— Вижте, отрязък от нокът. Нейният нокът! Ще му сложа етикет „Нокътят на убитата жена“ и ще го занеса в училището. Много хубав сувенир, нали?
— Къде го намери? — попита мис Марпъл.
— Ами, това си беше чист късмет. Защото тогава просто не знаех, че ще бъде убита. Стана снощи преди вечеря. Руби закачи нокътя си в шала на Джози и нокътят се счупи. Мама го отряза, даде ми го и ми каза да го хвърля в кошчето за боклук. Смятах да го направя, но вместо това го сложих в джоба си и едва тази сутрин се сетих и като потърсих, той бе все още там, и сега аз го пазя като сувенир.
— Отвратително — възмути се мисис Бантри.
Питър отговори учтиво:
— О, наистина ли мислите така?
— Други сувенири нямаш ли? — попита го сър Хенри.
— Не знам. Имам нещо, което би могло да бъде сувенир, но не съм сигурен.
— Обясни ми, млади човече.
Питър го погледна замислено. После извади плик, чието съдържание бе къс кафеникава материя във форма на лентичка.
— Това е част от връзка за обувки, която принадлежи на Джордж Бартлет — обясни той. — Видях обувките му пред вратата тази сутрин и свих едно парченце за всеки случай.
— Защо?
— Ами в случай, че той се окаже убиецът, разбира се. Той последен я е видял и това винаги е страшно подозрително, нали така? Не е ли вече време за вечеря? Ужасно съм гладен. Винаги ми се струва, че времето между чая и вечерята минава много бавно. Ха, ето го чичо Хюго. Не знаех, че мама го е извикала. Предполагам, че го е извикала. Тя винаги го търси, щом има проблеми. Ето я и Джози. Здрасти, Джози!
Джози спря до тях. Изглеждаше доста изненадана при вида на мисис Бантри и мис Марпъл.
Мисис Бантри каза учтиво:
— Здравейте, мис Търнър. Дойдохме, за да се занимаем с малко детективство.
Джози хвърли виновен поглед към съседните маси. Тя заговори тихо:
— Ужасно е. Все още никой не знае. Още не са писали във вестниците. Предполагам, че ще започнат да ме разпитват и ще бъде много неловко. Не зная какво да казвам.
Погледът ѝ се насочи доста многозначително към мис Марпъл, която ѝ отвърна:
— Да, страхувам се, че за вас ще бъде много трудно.
Джози се зарадва на съчувствието.
— Разбирате ли, мистър Прескът ми заръча на никого нищо да не казвам. И това е добре, но със сигурност всички ще ме питат, а не бива да се обиждат хората, нали? Мистър Прескът каза, че се надява да продължа да работя както обикновено — не беше много мил, затова ще трябва да се постарая повечко. Пък и не мога да разбера защо мен трябва да обвинява за всичко.
Сър Хенри каза:
— Ще възразите ли, ако ви задам един прям въпрос, мис Търнър?
— О, но моля ви — отговори Джози доста неискрено.
— Имало ли е между вас и мистър Джеферсън или мистър Гаскел някакви търкания по този въпрос?
— За убийството?
— Не, нямам предвид убийството.
Джози закърши пръсти. Смръщи чело и отвърна:
— Как да ви кажа — и да, и не. Никой от тях не ми е казвал нищо. Но смятам, че обвиняваха мен — че мистър Джеферсън толкова много харесва Руби, искам да кажа. Но аз в нищо не съм виновна, нали? Тези неща се случват, но и през ум не ми е минавало, че точно тук може да се случи подобно нещо, нито за миг. Аз… дойде ми като гръм от ясно небе.
Думите ѝ прозвучаха с несъмнена искреност.
Сър Хенри каза мило:
— Не се съмнявам в това. Но след като вече се е случило?
Джози вирна брадичка.
— Е, това беше чист късмет, нали? Всеки има право понякога да му се усмихне късметът.
Тя ги обходи с поглед, в който имаше нещо непокорно-въпросително, след което се отдалечи и влезе в хотела.
Питър отсъди:
— Не мисля, че тя го е извършила.
Мис Марпъл промърмори:
— Интересна работа с това парченце нокът. Чудех се, знаете, как да си обясня ноктите ѝ.
— Ноктите ѝ? — попита сър Хенри.
— Ноктите на мъртвото момиче — обясни мисис Бантри. — Те бяха съвсем къси, а сега, когато Джейн ги спомена, това наистина беше странно. Обикновено този тип момичета имат чудовищно дълги нокти.
Мис Марпъл добави:
— Разбира се, щом си е счупила единия нокът, вероятно е изрязала и останалите, за да не се различават. Дали са намерили изрязани нокти в стаята ѝ, как мислите?
Сър Хенри я погледна с любопитство, а после каза:
— Ще попитам главен инспектор Харпър, когато се върне.
— Къде е отишъл? — попита мисис Бантри. — Да не би в Госингтън?
Сър Хенри отвърна със сериозен тон:
— Не. Случила се е нова трагедия. Изгоряла е кола в една каменоломна.
Мис Марпъл се сепна.
— Имало ли е някой в колата?
— Страхувам се, че да.