Мис Марпъл каза замислено:
— Предполагам, че е била изчезналата ученичка — Пейшънс… не — Памела Рийвс.
Сър Хенри я погледна зачудено.
— Кое пък ви кара да мислите така, мис Марпъл?
Старата дама се изчерви.
— Съобщиха по радиото, че изчезнала от дома си — от снощи. А домът ѝ е в Дейнли Вейл — недалеч оттук. За последен път я видели на парада на момичетата-скаути в Дейнбъри Даунс. А това е много близко. На практика, за да се прибере у дома, е трябвало да мине през Дейнмът. Така всичко съвпада, нали? Според мен навярно е видяла или пък чула нещо, което не е било за виждане или слушане. Ако е така, тя е представлявала за убиеца опасност, която е трябвало да бъде премахната. Два такива случая задължително трябва да бъдат свързани, не мислите ли?
Сър Хенри попита с приглушен глас:
— Мислите… че имаме второ убийство?
— Защо не? — спокойният ѝ, тих поглед срещна неговия. — Когато убиецът е извършил едно убийство, той не би се спрял пред друго, нали? Нито пък пред трето.
— Трето убийство? Нима мислите, че ще има трето убийство?
— Мисля, че е възможно… Да, мисля, че е много възможно.
— Мис Марпъл — каза сър Хенри, — вие ме плашите. Знаете ли кой ще бъде убит?
— Като че ли да — отвърна мис Марпъл.
Десета глава
Главният инспектор Харпър оглеждаше обгорялата, разкривена купчина метал. Една изгоряла кола е винаги противна за гледане, дори ако в нея няма овъглен труп.
Каменоломната на Вен се намираше в самотно, отдалечено място. Въпреки че по права линия тя бе едва на три километра от Дейнмът, до нея се стигаше само по един от онези тесни пътища с много завои и дълбоки коловози. Тя отдавна бе затворена и единствените посетители бяха берачи на боровинки. Идеално място да се избавиш от кола. Може би щяха да минат седмици преди да се открие нещо, ако Албърт Бигс, работник, на път за работа не бе забелязал заревото от пожара.
Албърт Бигс бе все още там, въпреки че всичко, което можеше да каже, отдавна бе чуто. Все пак той продължаваше да стои, да повтаря историята си, украсявайки я с всичко, което му идваше наум.
— Чакай, да му се не види, казах си, какво ли е пък това? Небето направо гореше цялото. Може да е голям огън, викам си, ама кой ли пък ще си пали огън в каменоломната на Вен? Не, викам си, това ще да е някакъв много голям пожар. Че каква ли ще е тая работа, викам си аз? Натам няма нито домове, нито ферми. Това ще е в каменоломната, там ще да е, грешка няма. Тъкмо се чудех какво да направя, не щеш ли, в това време виждам поручик Грег на колело и му казвам тая работа.
Тогава всичко вече беше угаснало, обаче аз му обясних къде беше. Казах: „Ей натам беше, голямо зарево в небето. Може би някаква колиба. Някой скитник може да я е подпалил.“ Но никога нямаше да ми дойде на ума, че е кола — да не говорим пък, че някой е изгорял в нея. Това е страхотна трагедия, казвам ви.
Гленширската полиция се бе заела за работа. Всичко бе фотографирано, положението на тялото бе внимателно описано, преди полицейският лекар да пристъпи към задълженията си.
Той се приближи до Харпър, изтупвайки черните сажди от ръцете си, и процеди през зъби:
— Всичко е изгоряло. Останала е само част от ходило и една обувка. Аз все още не мога да кажа дали трупът е на мъж или жена, обаче от костите ще разберем. Но обувката е с нисък ток и черна каишка — прилича на ученическа обувка.
— В съседната община търсят изчезнала ученичка — досети се Харпър, — момиче на около шестнадесет години.
— Вероятно е тя — каза лекарят. — Бедното дете.
Харпър попита неохотно:
— Била ли е жива, когато…?
— Не, не, не мисля така. Няма следи от борба да се измъкне. Тялото е било проснато на седалката, кракът е стърчал навън. Вероятно е била вече мъртва, когато е била сложена в колата. После колата е била запалена, за да се скрият следите. — След къса пауза докторът попита: — Трябвам ли ви още?
— Мисля, че не, благодаря ви.
— Добре. Тръгвам си.
Той се отправи към колата си. Харпър се приближи към един сержант, специалист по коли, който бе зает с огледа. Той се изправи.
— Случаят е ясен, сър. Цялата кола е била обляна с бензин и подпалена. В онези храсти намерихме три празни туби.
Малко по-нататък друг полицай внимателно подреждаше обгорели предмети, намерени в колата. Там беше обувката и някакви парченца почернял метал. При приближаването на Харпър подчиненият му възкликна:
— Вижте, сър. Това, мисля, е достатъчно доказателство.
Харпър разгледа малкия предмет в ръката му. Беше копче от униформата на момичета-скаути.
— Да — заключи той. — Вече знаем коя е.
Той беше добър, порядъчен човек. Болеше го за това, което се случваше. Първо Руби Кийн, а сега това дете, Памела Рийвс.