— Аз… аз съм имала такъв странен живот. Първият ми съпруг, Майк Кармоди, умря почти веднага след като се оженихме. Това ме съсипа. Питър, както знаете, се роди след смъртта му. Франк Джеферсън бе най-добрият приятел на Майк. Затова често се срещахме. Той беше кръстник на Питър — по настояване на Майк. Аз започнах много да го харесвам и — о, същевременно го съжалявах.
— Съжалявахте го? — запита мисис Бантри с интерес.
— Да, точно така. Звучи странно. Франк винаги е имал всичко, което пожелаеше. Баща му и майка му го обичаха много. И все пак — как да ви обясня? Разбирате ли, старият Джеферсън е много силна личност. Ако живееш с такава личност, е много трудно да изградиш свой собствен силен характер. Франк усещаше това. Когато се оженихме, той бе много щастлив и това беше прекрасно. Мистър Джеферсън беше много щедър. Той прехвърли на Франк голяма сума пари — каза, че иска детето му да е щастливо и независимо, да не се налага да чака, докато умре. Това бе една великолепна постъпка — толкова щедра. Но дойде твърде внезапно. Той е трябвало да научи Франк на независимост малко по малко. Франк си загуби ума. Искаше да е като баща си — преуспяващ, далновиден, способен да множи парите си. А той, разбира се, не беше такъв. Не че предприе кой знае какви сделки, но неподходящи инвестиции в неподходящо време. Ужасяващо е, трябва да призная, да видиш как светкавично си заминават парите ти, ако не си успял да ги вложиш правилно. Колкото повече губеше, толкова по-нетърпелив ставаше Франк да си върне парите обратно чрез някаква ловка сделка. Така нещата отиваха от лошо към по-лошо.
— Но, скъпа, Конуей не го ли съветваше?
— Не желаеше да бъде съветван. Единственото, което искаше, бе да успее сам. Затова изобщо не казахме на мистър Джеферсън. Когато Франк умря, за мен бе останало съвсем малко — минимален доход. И аз нищо не казах на баща му. Разбирате ли — тя рязко се обърна към събеседничката си, — би било предателство спрямо Франк. Франк би се възмутил. Мистър Джеферсън боледува продължително. Когато се оправи, той бе с впечатлението, че съм заможна вдовица. Никога не съм разсейвала неговото убеждение. За мен това е въпрос на чест. Знае, че съм много внимателна с парите си и го одобрява, мисли, че съм пестелива жена. И, разбира се, ние с Питър живеем с него оттогава и той плаща всички разходи за домакинството. Така че никога не съм имала особени финансови притеснения. — Тя продължи бавно: — През всичките тези години бяхме като едно семейство, само… само, виждате ли — а може би няма как да видите — за него аз не съм вдовицата на Франк, аз съм неговата съпруга.
Мисис Бантри схвана намека.
— Искате да кажеш, че и досега не е приел тяхната смърт?
— Да. Държи се прекрасно. Но той победи своята собствена ужасна трагедия, като отказа да приеме смъртта. Марк е съпругът на Розамунд, аз съм съпругата на Франк и, въпреки че те двамата не са с нас — те все още съществуват.
Мисис Бантри каза меко:
— Това е прекрасен триумф на вярата.
— Знам. Така стоят нещата, година след година. И изведнъж това лято нещо се пречупи в мен. Почувствах, че искам да се разбунтувам. Ужасно е да се произнесе, но повече не желаех да мисля за Франк! Всичко бе свършило — любовта и приятелството ни, мъката, която изпитах, когато умря. Бе нещо, което се е случило някога, отдавна, и вече го нямаше. Много трудно е да се опише. Може би нещо като желание да забравиш всичко и да започнеш отново. Исках да бъда самата себе си — Ади, все още сравнително млада, обичаща забавите, плуването, танците — просто една личност. Дори Хюго — познавате ли Хюго Маклейн? — той е много мил и иска да се ожени за мен, но, разбира се, на мен и през ум не ми е минавало нещо такова — ала това лято започнах да мисля за това, макар не много сериозно, само така… — Тя спря и поклати глава. — И така, предполагам, че е вярно. Аз пренебрегнах Джеф. Не искам да кажа, че наистина съм го пренебрегнала, но умът и мислите ми не бяха с него. Когато забелязах, че Руби му е забавна, бях доволна. Така щях да бъда по-свободна да се заема с нещата, които ми харесваха. Не си представях и за миг дори, че той може толкова много да… да изгуби ума си по нея.
Мисис Бантри попита:
— А когато разбрахте?
— Бях стъписана, абсолютно стъписана. И, боя се, много ядосана.
— Аз също щях да се ядосам — призна мисис Бантри.
— Ставаше дума за Питър, разбирате ли. Цялото бъдеще на Питър зависи от Джеф. Джеф гледаше на него като на свой внук или поне аз така мислех, но, разбира се, той не му беше внук. Не му беше никакъв родственик. И като си помислих, че той щеше да бъде… да бъде лишен от наследство! — Нейните здрави, добре оформени ръце потрепнаха в скута ѝ. — Защото така изглеждаше — и то заради една вулгарна, жадна за пари малка глупачка. О! Можех да я убия!