Докато идваше към тях, той каза:
— Слава Богу, свърши се.
После усмивката отново цъфна на лицето му, очарователна, момчешка, изразителна усмивка, която напълно подхождаше на загорялото от слънце лице и стройната, гъвкава фигура.
Сър Хенри се питаше на колко ли години можеше да е. Двадесет, двадесет и пет, тридесет и пет? Беше невъзможно да се прецени.
Като поклащаше глава, Реймънд сподели:
— Знаете ли, тя никога няма да се научи да трае тенис.
— Всичко това сигурно е страшно отегчително за вас — каза мис Марпъл.
Реймънд отговори искрено:
— Понякога е отегчително. Особено в края на лятото. В началото мисълта, че печелиш пари, ти дава кураж, но след време дори и тази мисъл престава да действа стимулиращо.
Главният инспектор Харпър се изправи.
— Ще ви се обадя след около половин час, мис Марпъл, ако не възразявате.
— Разбира се, всичко е наред. Ще бъда готова.
Харпър се отдалечи. Реймънд стоеше изправен, гледайки подире му. След това попита:
— Може ли да поседна малко при вас?
— Заповядайте — покани го сър Хенри. — Желаете ли цигара?
Докато предлагаше табакерата си, той си зададе въпроса защо изпитваше чувство на лека неприязън към Реймънд Стар. Дали защото беше професионален треньор по тенис и танцьор? Ако беше така, не се дължеше на тениса, а на танците. Англичаните, реши сър Хенри, изпитват дълбоко недоверие към хора, които танцуват прекалено добре! Този приятел се движеше прекалено грациозно! Рамон… Реймънд… как се казваше в действителност?
Той зададе въпроса съвсем импулсивно.
Реймънд се усмихна.
— Първоначално моето професионално име беше Рамон. Рамон и Джози — с испанско звучене, не мислите ли? Но тъй като разбрахме, че към чужденците се усеща известна предубеденост, аз станах Реймънд — много британско име.
Мис Марпъл се заинтересува:
— А истинското ви име съвсем различно ли е?
Той отново се засмя.
— В действителност моето истинско име е Рамон. Баба ми беше аржентинка… (тук сър Хенри си каза, че това обяснява грациозната походка)… — Но първото ми име е Томас. Прозаично до болка. — Той се обърна към сър Хенри. — Вие сте от Девъншир, нали така, сър? От Стейн? Моето семейство живее там наблизо. В Алсмънстън.
Сър Хенри се оживи.
— Значи вие сте от рода Стар от Алсмънстън? Не знаех.
— О, не предполагах, че ги познавате.
В гласа му се долови горчивина.
Сър Хенри каза неловко:
— Лош късмет… Съдба!
— Загдето продадохме имението, след като е било наше повече от триста години? Да, лош късмет. И все пак трябва да се живее… По-големият ми брат замина за Ню Йорк. Работи в издателска къща — печели добре. Останалите се разпръснахме по света. В наши дни трудно се намира работа само с прогимназиално образование, при това от държавно училище! Понякога, ако имаш късмет, може да те вземат като администратор в хотел. Там вратовръзката и добрите маниери се ценят. Но единствената работа, която можех да си намеря, беше продавач в магазин за санитарен фаянс. Продавахме великолепни порцеланови вани в портокалови или лимоненожълти цветове. Магазинът беше огромен, а аз така и не успях да науча кое колко струва, за колко време може да се достави и инсталира, заради което ме и изхвърлиха. Единството, което умеех, беше да танцувам и да играя тенис. Наеха ме в един хотел на Ривиерата. Хубави пари падаха там, мисля че добре се оправях. И това чух как един стар полковник, типичен стар полковник, британец до мозъка на костите си, отиде при управителя на хотела и се развика с пълно гърло: „Къде е жиголото? Трябва ми жиголото. Жена ми и дъщеря ми искат да танцуват. Къде е този загубеняк? Колко му плащате? Намерете ми жиголото!“ — Реймънд продължи: — Глупаво беше да се поддам на чувствата си, но не издържах. Напуснах и дойдох тук. Заплатата е по-ниска, но работата е по-приятна. Предимно уроци по тенис на възпълни жени, които никога, ама никога няма да се научат да играят. И освен това танци с пренебрегнатите дъщери на богатите клиенти. Е, какво, това е животът. Моля да ме извините за тази тъжна история!
Той се засмя. Белите му зъби блеснаха, около очите му се образуваха малки бръчки. Изведнъж придоби обичайния си вид — здрав, весел, изпълнен с жизненост.
Сър Хенри каза:
— Приятно ми е, че можем да си поговорим. Така или иначе трябваше да разговарям с вас.
— За Руби Кийн, нали? Знаете ли, няма да мога да ви помогна. Не знам кой я е убил. Познавах я съвсем бегло. Тя нищо не споделяше с мен.
Мис Марпъл попита: