— Харесвахте ли я?
— Не особено. Но не ми беше неприятна.
Тонът му беше небрежен, незаинтересован.
Сър Хенри поиска да знае:
— А нямате ли някакви предположения?
— Страхувам се, че не… Щях да кажа на Харпър, ако се съмнявах в някого. Какво да ви кажа — за мен това е просто едно от нещата в живота! Отвратително и гадно престъпление — без улики, без мотив.
— Двама души са имали мотив — каза мис Марпъл.
Сър Хенри остро я изгледа.
— Наистина ли? — попита Реймънд с изненада в гласа.
Мис Марпъл изгледа настоятелно сър Хенри и той каза с доста голямо нежелание:
— Вероятно от смъртта ѝ мисис Джеферсън и мистър Гаскел ще спечелят петдесет хиляди лири.
— Какво? — Реймънд изглеждаше наистина изненадан, дори нещо повече — разтревожен. — О. но това е абсурдно… пълен абсурд… мисис Джеферсън… никой от тях… не би могъл да има нещо общо с убийство. Подобно нещо е немислимо.
Мис Марпъл се изкашля и изрече тихо:
— Боя се, знаете, че сте голям идеалист.
— Аз? — засмя се той. — Изключено! Аз съм заклет циник.
— Парите — продължи мис Марпъл — са много силен мотив.
— Може би — отвърна Реймънд разгорещено. — Но че някой от тях двамата може хладнокръвно да удуши едно момиче… — той поклати глава. След това се изправи и каза: — Ето я и мисис Джеферсън. Идва за урок. Закъсняла е — гласът му прозвуча развеселено — с цели десет минути!
Аделайд Джеферсън и Хюго Маклейн бързо вървяха по пътеката към тях.
Извинявайки се с усмивка за закъснението си, Ади Джеферсън застана на корта. Маклейн седна до тях на пейката. След като любезно се заинтересува дали мис Марпъл има нещо против лулата му, той я запали и в продължение на няколко минути разпалва мълчаливо, като оглеждаше критично двете фигури, облечени в бяло, които тичаха насам-натам по тенискорта.
Накрая каза:
— Не мога да разбера защо Ади иска да взема уроци. Да играе, да. Аз също много обичам да играя. Но защо уроци!
— Сигурно иска да подобри играта си — предположи сър Хенри.
— Тя не играе зле — каза Хюго. — Всъщност е доста добра. Дявол да го вземе, че няма да играе на Уимбълдън де!
Той мълча още няколко минути, после попита:
— Кой е този Реймънд? Откъде се вземат тези професионалисти? Прилича ми на испанец.
— Той е от рода Стар от Девъншир — отговори му сър Хенри.
— Така ли? Сериозно?
Сър Хенри кимна. Очевидно тази последна новина се оказа неприятна за Хюго Маклейн. Той се намръщи още повече.
— Не разбирам защо Ади ме повика? Цялата тази работа изглежда никак не я тревожи! Никога не е изглеждала по-добре. Защо ще ме вика?
Сър Хенри полюбопитства:
— Кога ви извика?
— О, ами… когато стана това.
— А как научихте? По телефона или чрез телеграма?
— Телеграма.
— Просто от любопитство, кога е била изпратена телеграмата?
— Ами… не знам точно кога.
— А кога я получихте?
— Малко е сложно. Аз не съм я получавала. Всъщност ми я съобщиха по телефона.
— Защо, вие къде бяхте?
— Аз, фактически, бях напуснал Лондон още предния ден. Бях отседнал в „Дейнбъри Хед“.
— Какво? Ами че това е съвсем наблизо.
— Да, смешна работа, нали? Тъкмо се бях прибрал след една игра на голф, когато ми го съобщиха и дойдох веднага.
Мис Марпъл го изгледа внимателно. Човекът до нея като че се беше сгорещил и явно се чувстваше неудобно. Тя каза:
— Чувала съм, че „Дейнбъри Хед“ бил много приятен хотел, при това не много скъп.
— Не, не е скъп. Ако беше скъп, нямаше да мога да си го позволя. Но е много хубаво местенце.
— Трябва някой ден да отидем до там с кола — каза мис Марпъл.
— А? Какво? О, да… ъ-ъ-ъ… трябва наистина — каза той и стана. — По-добре да се раздвижа малко — за апетит.
Отдалечи се с тромави стъпки.
— Жените — обади се сър Хенри — се държат много лошо с верните си поклонници.
Мис Марпъл се усмихна, но не отговори.
— Не ви ли се струва малко глупавичък, като предано куче? — попита сър Хенри. — Бих желал да знам какво мислите.
— Може би малко ограничен в идеите си — отговори старата дама. — Но не е без възможности, мисля — определено не без възможности.
Сър Хенри се изправи на свой ред.
— Време е и аз да вървя да си върша задачите. Виждам, че мисис Бантри идва да ви прави компания.
Мисис Бантри пристигна задъхана и с въздишка се отпусна на пейката до мис Марпъл.
— Говорих с камериерките — каза тя. — Но имаше смисъл. Нищо ново не можах да открия! Мислите ли, че това момиче в действителност е можело да ходи с някого, без никой от хотела да разбере нещо?
— Това е много интересен въпрос, скъпа. Според мен това определено е невъзможно. Няма начин някой да не знае, бъдете сигурна, стига, разбира се, да е вярно! Но тя явно е била много предпазлива.