— Искам да ви задам няколко въпроса, Едуардс, но преди това бих ви помолил да разберете много добре моето положение тук. Преди време бях комисар в Скотланд Ярд, но вече съм се оттеглил от активна дейност. Вашият господар ме повика, когато се случи тази трагедия. Помоли ме да използвам моите опит и умение, за да открия истината.
Сър Хенри направи пауза.
Едуардс, който с внимание бе приковал в него сините си, интелигентни очи, кимна утвърдително.
— Точно така, сър Хенри.
Клидъринг продължи бавно и целенасочено:
— При всички полицейски разследвания винаги съществува информация, която не се дава. Причините са много — защото засяга интересните на семейството, защото се смята, че не е от значение за конкретния случай, защото е може би неприятна или срамна за самите хора.
Едуардс отново кимна.
— Точно така, сър Хенри.
— Според мен, Едуардс, вие вече съвсем ясно сте оценили основните пунктове от този проблем. Мъртвото момиче се е гласяло да стане осиновена дъщеря на мистър Джеферсън. Двама души са били живо заинтересовани това да не се случи. Тези двама са мистър Гаскел и мисис Джеферсън.
В очите на камериера за миг нещо проблесна.
— Мога ли да запитам, сър, те заподозрени ли са?
— Не са застрашени от арест, ако това имате предвид. Но полицията е длъжна да ги подозира и това ще продължи, докато случаят не бъде разрешен.
— Намират се в много неприятна ситуация, сър.
— Много неприятна. И така, за да се стигне до истината, необходимо е да са налице всички факти. Много зависи, трябва да зависи, от реакциите, думите, жестовете на мистър Джеферсън и семейството му. Как са се чувствали, какво са показали, че чувстват, какво е било казано? Интересува ме, Едуардс, такава вътрешна информация — тази вътрешна информация, която само вие можете да имате. Вие познавате настроенията на господаря си. От лични наблюдения вие вероятно знаете причините за тези настроения. Питам ви не като полицай, а като приятел на мистър Джеферсън. Искам да ви уверя, че ако, по моя преценка, това което кажете, не е от значение за полицията, аз няма да го съобщя на никого.
Той замълча. Едуардс каза тихо:
— Разбирам ви, сър. Искате да говоря съвсем искрено — да кажа неща, които нормално не бих казал или не би трябвало да кажа и, моля да ме извините, неща, за които вие самият никога не бихте научили.
Сър Хенри каза:
— Вие сте много интелигентен, Едуардс. Точно тези неща имах предвид.
Едуардс помълча малко, след което започна да говори:
— Разбира се, познавам мистър Джеферсън много добре. Работя за него от дълги години. И, за разлика от останалите, аз го виждам в ситуации различни от тези, когато около него има външни хора. Понякога, сър, съм се питал дали си струва някой да се бори със съдбата така, както мистър Джеферсън се бори. Той е заплатил страшно много, сър. Ако понякога се бе огъвал, ако се бе показвал като нещастен, самотен, пречупен стар човек — може би в края на краищата щеше да бъде по-добре за него. Но той е прекалено горд за това! Той ще си отиде с борба — това е неговото мото. Ала такъв начин на живот, сър Хенри, изисква изразходването на голямо количество нервна енергия. Той изглежда спокоен и уравновесен. Но аз съм го виждал в пристъпи на ярост, когато направо не е можел да говори. И това, което го вбесяваше, сър, бе измамата и нечестността.
— Има ли някаква конкретна причина да разказвате всичко това, Едуардс?
— Да, сър, има причина. Вие ме помолихте да бъда съвсем искрен, нали?
— Разбира се.
— Та значи, сър Хенри, според мен младото момиче, по което мистър Джеферсън се бе увлякъл толкова много, не струваше. Откровено казано, тя бе една невзрачна малка глупачка. И пет пари не даваше за мистър Джеферсън. Цялата тази игра на привързаност и благодарност изглеждаше толкова фалшива. Не казвам, че беше опасна, но съвсем не беше това, което мистър Джеферсън си въобразяваше. И това беше смешно донякъде, защото, сър, той е много проницателен и много рядко се лъже в преценките си. Но ето как един джентълмен може да се подведе, когато става дума за млада жена. Вижте, той винаги е разчитал на младата мисис Джеферсън по отношение на съчувствие и разбиране, обаче това лято тя много се промени. Той го забеляза и това му се отрази лошо. Той много я обичаше. За разлика от мистър Марк — него никога не е обичал особено много.
Сър Хенри се намеси:
— И въпреки това го държеше през цялото време край себе си?
— Да, но това е заради мис Розамунд — тя беше мисис Гаскел. Тя беше слънцето в живота му. Той я обожаваше. Мистър Гаскел бе нейният съпруг. Той винаги го смяташе за такъв.