— Да предположим, че мистър Гаскел се беше оженил повторно?
— Мистър Джеферсън, сър, щеше ужасно да се разгневи.
Сър Хенри повдигна вежди:
— Нима?
— Не би го показал, но щеше да бъде точно така.
— А ако мисис Джеферсън се беше омъжила отново?
— Това също нямаше да му хареса.
— Моля, Едуардс, продължавайте.
— Казах, сър, че мистър Джеферсън хлътна по тази млада жена. Често съм бил свидетел на това и при другите господа, при които съм служил. Връхлита ги като някаква болест. Иска им се да бъдат закрилници на девойката, да я бранят от света, да я обсипват с блага — а в девет от десет случая момичето умее много добре да се грижи за себе си и само търси сгоден шанс.
— Значи мислите, че Руби Кийн е планирала всичко?
— Как да ви кажа, сър Хенри, тя беше доста неопитна, защото беше много млада, но имаше всички данни за опитна изкусителка и това си проличаваше щом веднъж ѝ припламнеше искрата. Сигурен съм, че след четири-пет години щеше да бъде съвсем печена, ако позволите израза.
Сър Хенри каза:
— Радвам се, че споделихте мнението си за нея. Намирам го за много ценно. А помните ли да се е случило нещо по-особено, когато това се е обсъждало между мистър Джеферсън и семейство му?
— Едва ли може да се нарече дискусия, сър. Мистър Джеферсън просто обяви какво е решил и заглуши всякакви протести. По-точно запуши устата на мистър Марк, той си позволява да приказва повече. Мисис Джеферсън почти нищо не каза — тя поначало е такава — само го помоли да не прави нищо прибързано.
Сър Хенри кимна.
— Нещо друго? Как се държеше момичето?
В гласа на камериера се почувства подчертано неодобрение, когато отговори:
— Бих казал, сър, че тържествуваше.
— А, тържествуваше, казвате? А нямаше ли някаква причина да мислите, Едуардс, че — той търсеше израз подходящ за Едуардс, — че чувствата ѝ бяха ангажирани по друг начин?
— Мистър Джеферсън не ѝ е предлагал да се омъжва за него, сър. Той искаше да я осинови.
— Добре, оставете това „по друг начин“, говорете направо.
Камериерът се замисли и бавно отговори:
— Имаше такъв случай, сър. Аз бях там.
— Това може да е много полезно. Разкажете ми.
— Надали е важно, сър. Просто един ден, когато тя отваряше чантичката си, от нея изпадна снимка. Мистър Джеферсън я забеляза, взе я и пита: „Хей, котенце, какво е това, а?“ Беше снимка на тъмнокос младеж с разрошена коса. Вратовръзката му бе зле вързана и разкривена. Мис Кийн се направи, че нищо не знае и рече: „Нямам представа, Джефи. Не знам как е попаднала в чантата ми. Аз не съм я слагала там.“ Но мистър Джеферсън не беше чак толкова голям глупак. Не ѝ повярва. Изглеждаше ядосан, сбърчи вежди и каза много строго: „Хайде, хайде, котенце. Много добре знаеш кой е на снимката.“ Тя много бързо смени тактиката си, сър. Изглеждаше уплашена, когато каза: „О, да, сега го познах. Той идва тук понякога да танцува с мен. Не знам името му. Идиотът му с идиот, сигурно е мушнал снимката си в чантата ми, без да забележа. Тези младежи са готови на всякакви щуротии!“ После започна да се смее и номерът ѝ успя да мине. Но историята не беше много правдоподобна, вие как мислите? Аз смятам, че и мистър Джеферсън не бе особено убеден. Един-два пъти след това той я гледаше доста изпитателю, а понякога, когато беше излизала, я разпитваше къде е била.
Сър Хенри попита:
— А виждали ли сте човека от снимката в хотела?
— Не, сър. Разбира се, аз много рядко слизам долу.
Сър Хенри кимна. Зададе още няколко въпроса, но Едуардс не можа да каже нищо повече.
В полицейския участък в Дейнмът главният инспектор Харпър внимателно и методично разпитваше съученичките на Памела Рийвс — Джеси Дейвис, Флорънс Смол, Биътрис Хеникър, Мери Прайс и Лилиан Риджуей.
Всичките бяха на една възраст и почти на един и същи ум. Измежду тях имаше момичета от благороднически фамилии, дъщери на фермери и на магазинери. Те всички повтаряха една и съща история — Памела Рийвс не била по-различна от обичайното, не им казала нищо друго, освен вече известния факт, че след парада щяла да отиде до „Улуърт“, за да пазарува, и щяла да вземе един от по-късните автобуси.
В ъгъла на канцеларията на главния инспектор Харпър бе седнала невзрачна възрастна дама. Момичетата не ѝ обърнаха внимание. Ако бяха го направили, може би щяха да се зачудят каква е тази стара жена и какво търси при главния инспектор. Тя ни най-малко не приличаше на полицейски инспектор. Навярно смятаха, че и тя като тях самите е свидетел, който чака да бъде разпитан.
Когато и последното от всичките разпитани момичета излезе, главен инспектор Харпър избърса чело с носната си кърпа и уморено се обърна към мис Марпъл. Погледът му беше въпросителен, но без никаква надежда.