Флорънс Смол спря, за да си поеме дъх. Мис Марпъл изпита огромно съжаление, докато слушаше сладникавата, като че взета от булеварден роман или киносценарий, история за изкусяването на нещастното момиче. Както и повечето момичета на нейна възраст, Памела Рийвс със сигурност е била предупредена да не разговаря с непознати, но мечтата за блестяща филмова кариера се е оказала по-силна. Всякакво благоразумие е било забравено за един миг.
— Той бил много делови — продължи разказа си Флорънс. — Казал ѝ, че ако пробните снимки се окажат успешни, щял да сключи договор с нея и тъй като била много млада и неопитна, трябвало да потърси адвокат, който да брани интересите ѝ и да я посъветва, преди да подпише каквото и да било. Не бивало обаче да казва, че той я е посъветвал за това. Попитал я дали родителите ѝ няма да бъдат против и Пам признала, че със сигурност няма да бъдат очаровани. Тогава той казал: „Е, разбира се, винаги, когато си много млад, с родителите никак не е лесно. Но ако им се обясни какъв прекрасен шанс е това, те ще разберат.“ После добавил, че в действителност нямало смисъл да им се казва каквото и да било, докато не стане ясен резултатът от пробите. Освен това не бивало да се отчайва, ако нищо не се получело. Разказвал ѝ за Холивуд и за Вивиан Лий, как внезапно покорила Лондон и колко често се случвало някой актьор от пълна неизвестност внезапно да се издигне до бляскава популярност. Той самият се бил върнал от Америка, за да работи в студиото в Лемвил и да внесе свежа струя в британското кино.
Мис Марпъл кимна.
Флорънс продължи:
— Значи всичко било уредено. След сбирката Пам трябвало да отиде в Дейнмът и да се срещне с него в хотела му. Той щял да я заведе в студиото — казал ѝ, че в Дейнмът имало малко студио за пробни снимки. След снимките щяла да се върне у дома с по-късен автобус. Можело да каже, че е ходила по магазините, а той щял да ѝ съобщи резултата след няколко дни. Ако всичко бъдело успешно, щял да изпрати мистър Хармстейтър, директора на студиото, у тях, за да проведе разговор с родителите ѝ. Разбира се, всичко звучеше страшно привлекателно! Чак позеленях от завист! По време на цялата сбирка Пам не се издаде с нищо. Между другото, ние често казваме, че има лице на играч на покер. После, когато каза, че отива в магазина „Улуърт“ в Дейнмът, тя съвсем леко намигна, тъй че само аз да забележа. Видях я как тръгва надолу по пряката пътека. — Флорънс започна да плаче. — Трябваше да я спра! Трябваше на всяка цена да я спра. Длъжна бях да знам, че тази история изобщо не може да бъде вярна. Трябваше да кажа на някого. О, Боже мой, иска ми се аз да бях умряла!
— Хайде, хайде! — мис Марпъл се приближи до нея и я прегърна. — Успокой се. Недей да плачеш. Всичко е наред. Никой няма да те обвини за нищо. Добре направи, че ми се довери.
През следващите няколко минути тя се опита да успокои момичето.
Малко по-късно тя разказваше на главния инспектор Харпър какво е научила. Той я слушаше мрачно.
— Коварният дявол! — каза той. — Кълна се, че ще го накарам да си плати за всичко. Сега нещата изглеждат съвсем другояче.
— Да, така е.
Харпър я изгледа косо.
— Изглежда това не ви учудва?
— Очаквах нещо подобно.
Главният инспектор полюбопитства:
— А какво ви насочи точно към това момиче? Те всичките бяха уплашени до смърт и, доколкото можах да забележа, нямаше абсолютно нищо, което да ги отличава една от друга.
Старата дама се усмихна леко.
— Може би вие нямаше толкова богат опит като моя. Аз винаги познавам кога едно момиче не казва истината. Ако си спомняте, Флорънс ви гледаше право в очите, беше напрегната и неподвижна, само пристъпваше от крак на крак също както и другите момичета. Но вие не я наблюдавахте, когато напускаше стаята. В този момент аз разбрах, че тя крие нещо. Те всички се отпускат прекалено рано. Също като моята малка прислужница Джанет. Тя винаги постъпва така. Беше способна много убедително да обясни, че мишките са яли от края на сладкиша и се издаваше чак когато на излизане от стаята се захилваше самодоволно.
Харпър каза:
— Много съм ви благодарен. Знаех, че без вас няма да мога да се справя. — После добави замислено: — Студиото в Лемвил, а?
Мис Марпъл не каза нищо. Тя се изправи на крака.
— Страхувам се, че трябва да бързам — извини се тя. — Радвам се, че можах да бъда от полза.
— В хотела ли се връщате?