— Да, ще опаковам нещата си. Трябва да се върна в Сейнт Мери Мийд. Там ме чака доста работа.
Петнадесета глава
През френския прозорец на всекидневната си мис Марпъл излезе в градината. Тя обичаше своята градина и работата, свързана с нея. И сега погледът ѝ с любов се плъзна по стройните, с вкус подредени лехи, спирайки се критично на едно-две места, където се налагаше спешна намеса. Но сега нямаше време за това. Чакаше я неотложна работа. Тя забързано премина по градинската пътечка и влезе в двора на викария. Без да си дава труд да използва главния вход, доближи къщата и почука на прозореца на всекидневната.
Викарият подготвяше неделната проповед в кабинета си, обаче неговата млада и хубава жена беше във всекидневната и се занимаваше с голямо удоволствие със своето бебе, което бе поставила на постелката пред камината.
— Може ли да вляза, Гризелда?
Младата усмихната жена повдигна очи и радостно приветства възрастната дама:
— О, мис Марпъл, моля, заповядайте! Само погледнете Дейвид! Ядосва се, защото все още не може да пълзи напред. Иска да отиде при нещо, а вместо това се плъзга все по-назад и по-назад. Още малко и ще се завре в сандъчето за въглища!
— Много е сладък, Гризелда. Здраво и силно дете. Какви хубави розови бузки има!
— Не изглежда зле, нали? — младата майка се опитваше да си придаде по-сериозен, незаинтересован вид. — Разбира се, аз не се занимавам с него прекалено много. Всички книги казват, че малкото дете трябва да бъде оставяно само колкото се може по-често.
— Много разумно, скъпа моя — каза мис Марпъл. — Х-м, между другото, знаете ли за какво съм дошла? Искам да попитам дали събирате помощи за нещо по-специално в момента?
Жената на викария я изгледа леко учудено. Доколкото познаваше съседката си, зад въпроса ѝ се таеше скрита цел. Тя отговори весело:
— Ами да. Нали знаете, винаги се събира за какво ли не — бодро отвърна тя и започна да отмята на пръсти: — Например за ремонта на църквата, помощи за манастира „Св. Джайлс“, за църковната разпродажба следващата сряда, помощи за самотните майки, за похода на момчетата-скаути, за кръжока по ръкоделие и не на последно място — призива на епископа за помощ на рибарите.
— О, напълно достатъчно — каза мис Марпъл. — Помислих си, че бих могла да направя една обиколка — с тетрадката за помощи, нали разбирате, ако ме упълномощите.
— Отново ли сте се захванали с нещо? Май има нещо такова. Разбира се, че ще ви упълномощя. Нека да бъде за църковната разпродажба. Ще бъде добре, ако успеете да съберете малко истински пари вместо онези ужасни торбички, смешни перочистки, грозни детски роклички или пък бърсалки за прах, направени да изглеждат като кукли, с които обикновено се задръстваме.
Гризелда изпрати гостенката си до френския прозорец на стаята. На сбогуване не можа да сдържи любопитството си:
— И все пак няма ли да ми кажете какво сте намислили?
— Всяко нещо с времето си, скъпа — каза мис Марпъл, отдалечавайки се забързано.
С въздишка младата майка се върна до постелката пред камината, където, в съзвучие с принципите си за строго пренебрежение към малки деца, игриво пощипна синчето си три пъти по коремчето, в отговор на което то с викове на ликуване я сграбчи за косите и започна да ги дърпа. След това двамата се сборичкаха и затъркаляха напред-назад по постелката, докато вратата не се отвори и прислужницата не обяви пред най-влиятелния член на енорията (който не обичаше деца):
— Госпожата е тук.
Гризелда веднага се изправи, оправи косите си и се опита да изглежда по-важна и изпълнена с достойнство, както подобаваше на съпруга на викарий.
Мис Марпъл чевръсто крачеше по главната улица, докато стигна кръстопътя в края на селото. В ръка държеше малката черна тетрадка за помощи. Тя зави наляво, подмина „Синия глиган“ и продължи до „Чатсуърт“ или още „Новата къща на мистър Букър“.
Мина през портата, насочи се към входната врата и енергично почука.
Вратата ѝ отвори симпатичната млада русокоса жена на име Дайна Лий. Не бе толкова добре гримирана, както обикновено и дори, в интерес на истината, изглеждаше малко поизцапана. Беше облечена в сиви дамски панталони и яркозелен джемпър.
— Добро утро! — поздрави мис Марпъл бодро и с усмивка. — Ще разрешите ли да вляза за малко?
Докато говореше, тя започна да си проправя път напред, така че Дайна Лий, която бе леко изненадана от това неочаквано посещение, нямаше време да отреагира.
— Благодаря ви много — усмихна се дружелюбно мис Марпъл и предпазливо седна на края на един старинен бамбуков стол.
— Доста е топло за сезона, нали? — завърза непринуден разговор тя, с все същите сърдечност и жизнерадостност.