Полицейската кола спря пред разкривената селска порта, продукт на въображението на мистър Букър, и полковник Мелчет, хвърляйки неодобрителен поглед към облицованата с дърво половина на „Чатсуърт“, доближи предната врата и решително почука.
Отворено му бе много по-бързо, отколкото очакваше. Млад мъж с права и доста дълга черна коса, облечен в оранжеви кадифени панталони и турскосиня риза, му се сопна:
— Какво искате?
— Вие ли сте Базил Блейк?
— Разбира се, че съм аз.
— Ще се радвам да поговоря с вас, мистър Блейк, ако е възможно.
— Кой сте вие?
— Аз съм полковник Мелчет, главен полицейски комисар на областта.
Мистър Блейк каза пренебрежително:
— Не думайте, колко забавно!
И полковник Мелчет разбра какво искаше да каже полковник Бантри, защото, влизайки след Блейк, на него също му се прииска да го срита.
Все пак той се овладя и направи опит да говори учтиво:
— Ставате рано, мистър Блейк.
— Ами. Изобщо не съм си лягал.
— Наистина ли?
— Обаче не мисля, че сте дошли да се интересувате кога си лягам, пък ако е така, това ще е голяма загуба на време и пари от страна на държавата. Какво искате да говорите с мен?
Полковник Мелчет прочисти гърлото си.
— Разбирам, мистър Блейк, че миналия уикенд сте имали гостенка… ъ-ъ-ъ… млада, русокоса дама.
Базил Блейк го погледна, отмятайки глава, и огласи стаята с гръмогласен смях.
— Да не би старите кокошки от селото да са се оплаквали? За морала ми? По дяволите, не е работа на полицията да се меси в морала на хората. Вие трябва да го знаете най-добре.
— Както сам отбелязахте — каза Мелчет сухо, — вашият морал изобщо не ме засяга. Дошъл съм при вас, защото млада руса жена с… ъ-ъ-ъ… малко екзотична външност е била намерена мъртва.
— А! — Блейк го погледна втренчено. — Къде?
— В библиотеката на Госингтън Хол.
— В Госингтън? При стария Бантри? Страхотно. Този дърт Бантри! Този дърт мръсник!
Полковник Мелчет почервеня. През подновеното кикотене на младежа той остро каза:
— Моля ви да мерите думите си, сър. Дойдох да ви питам дали можете да хвърлите някаква светлина върху случая.
— Идвате да ме питате дали не ми липсва някоя блондинка? Това ли е? Защо трябва — а, виж ти, какво е това?
Пред входа със скърцане на спирачки спря кола. От нея се изниза млада жена, облечена в плющяща на вятъра пижама в черно и бяло. Тя бе със силно начервени устни, начернени клепачи и платиненоруса коса. Приближи се до вратата, отвори я със замах и ядно възкликна:
— Защо ми избяга, грубиян такъв?
Базил Блейк се беше изправил.
— А, ето те и теб! Че защо да не те оставя? Казах ти да се омиташ, а ти отказа.
— От къде на къде ще правя нещо, само защото ти си ми казал? Беше ми приятно.
— Да, с онзи мръсник Розенберг. Ти много добре знаеш що за стока е той.
— О, значи ревнуваме!
— Само недей да се ласкаеш. Просто мразя гледката на пияни момичета, които се оставят в ръцете на някакъв отвратителен субект от централна Европа.
— Това е гадна лъжа. Ти самият беше пийнал доста и флиртуваше с оная чернокоса испанска кучка.
— Щом те вземам със себе си на парти, очаквам да се държиш както подобава.
— Не разрешавам да ми нареждат какво да правя, ясно ли ти е? Ти каза, че ще отидем на партито и след това ще дойдем тук. Само че аз не си тръгвам от партита преди аз самата да съм го решила.
— Тъкмо затова те оставих. Идваше ми се тук и дойдох. Не мога да чакам разни глупачки.
— Няма дума, много си сладък и мил.
— Обаче ти все пак се домъкна тук, нали?
— Само за да ти кажа какво мисля за теб!
— Ако си въобразяваш, че можеш да ме командваш, малката, дълбоко се лъжеш.
— А пък ти, ако смяташ, че можеш да ми заповядваш, по-добре си помисли пак!
Те се гледаха яростно.
В този момент полковник Мелчет използва възможността и демонстративно се покашля.
Базил Блейк се обърна към него.
— О, забравих, че сте тук. Май е време да си тръгвате, нали? Позволете ми да ви представя — това е Дайна Лий — това е полковник Балон от околийската полиция. А сега, полковник, след като се уверихте, че моята блондинка е жива и в добро състояние, може би ще се посветите по-усърдно върху малката неприятност на стария Бантри. Довиждане!