Васил Попович
Трябва ли да бъдем здрави, за да бъдем полезни?
Мрачкава е историята на наший народен живот, на нашето народно развитие и на страниците й има още много пропуснати или необяснени, или пък зачърнени места, които не скоро ще могат да смаят ония, които са ги извикали.
Много въпроси са се повдигали досега от нашите учени деятели по народното пробуждане, много подробности, обяснения, съвети са се изсипали в полза на народа ни; закачени са много от струните на неговий живот, на неговите икономически или нравствени нужди, и много ръкопляскания се въздадоха на всяко тяхно появление, и подтикът се очърта с някоя стъпка към напредъка.
И наистина, ний вече пристъпваме като малките дечица, обаче далеч сме еще от да речем — облекчихме се както трябва, спомогнахме си на положението от всяка точка на зрението. Да, ний говорихме много, но процентът на извършеното е твърде малък, за да можем да кажем, че имаме право да си предаваме на безпечеността и да се наслаждаваме с победните лаври, придобити в този или онзи бой за живот или смърт. Недавната смърт се сочи еще в нашето лице, в което прогледват нравствените и физически теглила и, нещо повече, тя следва да коси обично при всичкото съживяване и възраждане наше. Нейните дири са дълбоки, а средствата за уничтожението й са еще много слаби, ликовете твърде непрактични, види се — и недействуващи.
Как ще да се довъзроди българският народ както трябва, когато толкоз злополучия паднали на неговата глава, тъй щото, от гдето не погледнеш, все трябва да ти се посочи някое ново чудовище, което се изправя във всичкий си страшен ръст от някой забравен или незабелязан ъгъл на народният живот, едно след друго, като че брой нямат.
Чудни нрави и привички, чудни таленти развили в нас нашите отвратителни учители в последний период на духовното ни тегло! Ужасни времена, ужасни нрави! Един внимателен и по-смислен поглед върху народното битие и народното здравие може да договеди човека, че сме еще болни, и да го въвлече еще в по-голямо учудване; как е могъл да се крепи и даже да се размножава нашийт народ при своето нравствено затъпяване и физическо разстление? Малко опитност и завзирание могат да открият и потвърдят, че ако злото, което гризе еще физическата, а следователно и нравствената му страна, не се пресече и изкорени докато е време, оно може да израсте до такъв размер, щото може да угрози на народа и никога да не огрее в него ни една висока и благородна воля, ни един велик характер.
Гърците ни оставиха едно чудно изкуство да се саморазвращаваме. Они трябваше да бъдат последователни до края на своето призвание и на своята крайна безнравственост. Така постъпва развратнийт, който след удовлетворението на своите отвратителни и безчовечни страсти, за успокоение на разбудената му съвест извършва друг, тисяща пъти по-страшен грях, като дава оръдието на самоубийството в ръцете на своята невинна жертва. Да, и нашийт народ е тая невинна жертва, предоставена на своите вечни вътрешни гризения на съвестта и лишена от всякакви нравствени сили, за да може да си помогне сама и да се отърси от една толкоз пагубна поразия — систематичното и вярно самоубийство на целите му поколения, над бъдещето на които неволно и с ужас се спира на нашийт недоверчив поглед.
Питаме: какво ще стане с наший народ, ако здравието му не се поправи? Къде ще излезе той, ако следува да се самоубива в утеха на своите развратители и нравствени гонители? На кой хал ще достигнат жизнените негови въпроси и какво бъдеще може да се очаква от един разслабен физически народ? Трябва ли да се открие борба, сериозна борба, против ужасяващото наследие на фанариотите — потайний телесен разврат — и трябва ли греховете им и след изгонването им от нашето отечество да тежат дълго време като проклятия на народните глави! Ето въпроси, които бихме могли да повдигнем и които в нашите очи са немаловажни, а от бързината на поемването им зависи изправлението и възстановяванието на здравието, характера и добрата воля на народа за подвиг към благото му. Време е да се съвземем и, ако не е късно да свестим по-старите поколения, нека се потрудим за изправлението на ония, които израстят сега, а някога трябва да заемнат с достойнство нашето място.
Нас често ни учудва безхарактерността на нашите люде: она произхожда отчасти и от болезнеността им, защото чисто преходнийт период заключва в себе си други явления.
В народните вестници ние сретохме доста добри статии по въпроса на народните училища, където на преден план стои възпитанието на децата. Нас ни радваше здравийт поглед и мненията на нашите специалисти за по-прочното и по-практично нареждане на училищата според местните нужди. Но колкото до дисциплината при отхранването на децата, нам ни се чини еще малко е казано. Между тем тойзи въпрос не е по-долен от другите.