— Пък щом си такъв кьопав играч, друг път не се залавяй на домуз, ще утрепеш някого.
Кимна на Бяно и двамата, съпроводени от „Патриката“ Ахмед, се отправиха към дома на Силдаря.
2
Георги Силдаря искрено се израдва на неочаквания гост. Както беше по чехли, той се разчевръсти, преведе Тахир ага по хаета и го настани на най-личното място на кьошка. Толкова от сърце бе проявено гостоприемството, че аянът за малко се запита дали изобщо бе редно да му отговори със заядливата си новина. Но когато домакинът се разположи отляво до него, той изварди на лицето му бърза сянка на досада.
— Какво, Силдар — рече гостът, — да не съм ти побъркал нещо с идването си?
Другият не отрече раздразнението си:
— За тоя там се цупя, войводо. — Той кимна към ясъкчията, който се мотаеше по двора. — Не знам как е при вас, турците, но по нашему е обидно да отидеш някому на гости, пък да доведеш такъв льохман да те пази. Ако ме броиш за приятел — нямаш нужда от пазач; ако пък мислиш, че имаш нужда от пазач под моя покрив — дошъл си, значи, като аян, не като приятел и гост.
— Той ще ме пази не под твоя покрив, а сетне, като се прибирам.
— Тогаз не ме обиждай и го отпрати, Тахир ага. Пък не бери кахър за после. Ще пратя с тебе сина си. — Георги посочи с поглед Бяно. — Виж го на̀.
Тахир ага неволно сравни двамата мъже: „Патриката“ Ахмед и сина на домакина. И двамата бяха силни — това веднага биеше на очи, — но силата им се различаваше. Ахмедовата беше глуповата, туткава, сила на серсемин, докато зад Бяновата прозираха ум и съобразителност; ако речаха да се преборят, турчинът щеше да разчита само на мускулите си, а българинът — и на мускулите, и на акъла си.
— Но гледай какъв силях влачи моят човек, Силдар. Този ятаган и двата пищова могат да видят сметката и на по-силни от твоя Бяно…
По време на кърджалийските размирици султан Селим хан бе разрешил на раята да носи оръжие (никой турчин не го признаваше, но в същност именно това оръжие, което съвсем не остана неизползувано, възвърна реда в страната); султаните след него не бяха отменили Селимовото разрешение, но и не бяха го потвърдили; знаеше се, че в раята има оръжие, обаче да се мерне гяурин с нож в пояса — за пищов да не говорим! — беше достатъчен повод, за да го скъсят с една глава. Георги Силдаря не можеше да не знае това. Но верен на себе си, той не се опита да хитрува, а отговори шеговито:
— Бъди рахат, войводо. Ако е за силях работата, ще се намери. И ятаган ще се намери, че комай и пищови…
Който и друг да издумаше такива думи пред Тахир ага, надали щеше да му се размине. Пък може би нямаше да се размине и на Силдаря, ако днес аянът не беше в особено настроение. Той се засмя, а после подвикна на ясъкчията си да се прибере.
— Така де — поздрави го домакинът. — Где се е чуло и видяло гост да си в една къща, а в ръката запретнат пищов да държиш. Ха сега, както си му е редът, да полеем идването ти.
Той плесна с ръце. Бяно дойде от двора, от една стая се появиха друг момък и една девойка и се поклониха на знатния гост. „Силно семе е Силдаровото — каза си Тахир ага, като ги изгледа. — Не само Бяно и онова хлапе Васил, тези двамата също са живи портрети на Георги от младите години. — После все така мислено допълни: — Е, за момичето комай щеше да е по-добре да беше се метнала на майка си…“ И имаше право. Защото дъщерята на Георги Силдаря — плещеста и остролика като братята и баща си — не притежаваше и следа от миловидност.
— Бяно вече го знаеш — представи ги бащата. — Този е Манол, намери се година и нещо след Бяно. А момата е Трънка.
— Хубава и голяма челяд имаш, Силдар — рече Тахир ага. — Да са ти живи и здрави.
— А, голяма! — въздъхна домакинът и лицето му помръкна. — Осем парчета бяха, войводо, но четирите, барабар с майка им, прибра благата и медената. — „Блага и медена“ беше пълният с горчив хумор прякор, даден от народа на чумата. — Хайде, поразшетайте се, деца. — Георги се насили да прикрие мрачните си спомени. — Я, Трънке, донеси от оная, скоросмъртницата. А ти…
— Чакай, Силдар! — прекъсна го агата. — Заръчваш ракия, пък забравяш, че аз…
— Знам, знам, Мохамед не ти разрешава, войводо. Но скоросмъртницата ми не е ракия, а остарял шербет.