Един циганин — той очевидно служеше за палач — се разчевръсти: дотъркаля една бъчвичка под портата (толкова бе станало тихо наоколо, че звуците на подскачащата по калдъръма бъчва отекнаха като оглушителен грохот по къщите и дуварите), сетне подпря стълба и на горния дирек върза края на едно въже и изпита здравината на възела.
— Хайде бе — подвикна на музикантите един турчин, поизплашен от тишината. — За какво ви плащат?
— Сус! — сряза го рязко някой и множеството ококори очи от изненада: никой не знаеше, че хаджи Рифат е способен така високо и така нетърпящ възражения да заповядва.
Циганинът за последен път огледа бесилката, пък приближи до затворника, изплю се в краката му и се захили:
— Хайде да залюлеем и твоите кра…
Не успя да завърши. Силдаря се пресегна и лепна такава плесница върху разкривеното му в усмивка лице, че онзи се катурна на калдъръма.
— Маскара! — скара му се. — Тебе ти плащат да бъдеш джелатин, не да приказваш…
И толкова неочаквано беше случилото се, че никой — нито зяпач, нито заптие — не се намеси, не защити циганина.
— Не мога повече! — прошепна Трънка. — Ще припадна…
— Само да си посмяла да мръднеш! — изсъска й Манол.
— Ама аз…
— Мълчи! Не аз, тате е пожелал така да стоим!
Поп Исидор отиде до затворника със сребърен кръст в ръка. Поговориха нещо шепнешком, после Силдаря се прекръсти несръчно и допря устни до кръста. Като получи опрощение на греховете си и уреди отношенията си с бога, той прекрачи напред, мина покрай джелатина, който плюеше кръв и зъби, и отиде при челядта си.
— Деца — каза им, — спомняйте си за мене. И не скърбете.
Те се приведоха един по един пред него и целунаха десницата му, а той целуваше всеки по челото.
— Тъй живейте, че един ден да посрещнете смъртта със същото ведро сърце и със същата спокойна душа, с която я срещам аз сега.
И с тез думи Силдаря се раздели с децата си.
— Не мога повече! — сподавено простена Трънка.
— Посмей! — сплаши я пак Манол.
— Тук, в утробата ми става нещо…
— Каквото и да става! — немилостиво й скръцна със зъби той. — Или що? Искаш тате да си отиде, като ни гледа накапичнати по земята?
Трънка не възрази повече, само вдигна ръка и с опакото на дланта си избърса студената пот, избила по челото й.
С вирната глава и изпъчени гърди Георги Силдаря отиде до стъкмената на портата бесилка, огледа я изпитателно, сякаш се готвеше да я купува и, кой знае защо, се засмя. После хлъзна поглед наоколо — само децата устояха на този поглед, повечето от възрастните гузно отклониха очи.
Неочаквано за всички Силдаря викна, та запя:
Пееше той на някакво друго, не на сливенско наречие, но всички, българи и турци, го разбираха.
А докато пееше, сам стъпи на бъчвичката и надяна примката на врата си. Пък като изпя „за вяра, за България…“, ритна бъчвичката и увисна на въжето.
Изпищя жена, ревнаха дечурлига. Трънка се олюля, притисна ръце о корема си и с глух стон се повали на земята. Пею Смеденов се притече към нея, но братята й останаха неподвижни — така, като каменни изваяния останаха те, чак докато баща им престана да се мърда на въжето.
12
Пею държеше в силните си ръце безсвястната Трънка и безпомощно се огледа. Комай никой нямаше да му се притече на помощ. И когато вече му идеше да се разкрещи от безсилие и мъка, чу до себе си един глас, който редеше на лош български:
— Не се бой, чоджум, аз съм при тебека.
Беше непозната туркиня с яшмак на лицето. И докато разкопчаваше горното копче на Трънкината риза, тя добави:
— Аз съм Нехиря, жената на хаджи Рифат. Остави всичко на мене. Туй е женска болка, виждала съм ги аз калабалък такива. Много родилки съм оправила, ще оправя и Трънка.
— Но тя не е родилка. Рано й е…
Нехиря ханъм замълча за секунда, после каза с пресилена увереност:
— Нищо, аз и такива съм виждала. Ти остави, туй не е работа за мъже.
Тя се озърна. Като видяха, че никой не попречи на намесата й с дума или насилие, до припадналата Трънка приближиха и други жени, кадъни и християнки. Понесоха я към бащиния й дом, но спряха стъписани — за да влязат, трябваше да минат току до гърчещия се труп на Силдаря. Свърнаха настрана и пренесоха Трънка в една комшийска къща.
Пею, Бяно и Манол останаха в двора на комшиите чак до мръкване и гледаха как вътре шетат жените, как топлят вода и дерат тефтик, как изхвърлят легени с кръв… Много пъти подпитваха за Трънка, но жените мълчаха и само загрижено клатеха глави.