Привечер при тях — все така забулена, но със запретнати ръкави на ризата — дойде Нехиря ханъм. Недоносено било детето, не могли жените да го съживят. Но Трънка прескочила трапа; много кръв загубила, ала накрая се оправила. Щяла да оцелее, така рече Нехиря ханъм.
Три мъжки въздишки се сляха в една.
Пею и Бяно вдигнаха десници и благоговейно се прекръстиха.
Заповедта на конака гласеше, че за назидание на населението обесените трябва да висят една неделя на въжето. А беше юни, топъл месец, и те още на втория ден започнаха да миришат. Зловонието поне прогони турчетата, които се гавреха с тях. И така останаха труповете — почернели и полуразложени — още шест дни по клоните на Старата круша.
Обаче мъртвото тяло на Георги Силдаря не сподели лошата участ на другите. Още на третото утро след обесването у Силдарови отиде хаджи Рифат и подкани младите мъже да му помогнат да свали мъртвеца.
— Аз ще го сваля — рече им, — вие само ще помагате. Пък нека да видим дали аянът ще посмее на мен да стори нещо.
Нищо не стори аянът. Затвори си очите колкото заради хаджи Рифат, толкова и от добър спомен за Силдаря.
Сковаха как да е един ковчег, повикаха поп Исидор да го опее у дома и го закараха до гробищата, като подбираха по-пустите улички.
И го погребаха.
При гроба бяха само петима: поп Исидор, Бяно, Манол и Пею; петият беше хаджи Нойко. Не се разбра как беше научил за погребението, как се бе промъкнал през града, но той бе тук, сред най-близките, хилеше се скръбно-глуповато и повтаряше под носа си своето „адикала, гвадикала, двата царя, царафина…“
Това бяха единствените думи, произнесени при погребението на Георги Силдаря.
Синовете сами зариха пръстта върху ковчега на баща си.
Два-три дни след като направиха „четиридесет“, Силдаровците отново се събраха — да разделят наследството на Георги Силдаря.
Намериха подвижния камък зад оджака и в скривалището — парите. Бяха осемнадесет алтъна и още толкова сребърни акчета: прав е бил баща им да се присмива сам на богатството си.
Освен шепата пари, имаха да делят още къщата, долапа в Новоселския боаз, дюкяна и стоката в дюкяна. Като стигнаха дотук, Пею рече, че не иска нищо от наследството.
— Когато тате ми даваше Трънка — каза, — той ми даде жена, а не имоти. Обещах му тогава и не ща като е на небето, да се отметна от думата си. Пък и слава на бога, не се нуждая от нищо.
Трънка го подкрепи, но братята й настояха — каквото е заръчал баща им от тюрмата, това да се изпълни. Тогава тя ги попита какво искат те да получат. Двамата заявиха в един глас, че с алъш-вериша на баща си няма да се занимават, не били родени за това. (То колко бе роден за това и Георги Силдаря, но нейсе…) Манол поиска за себе си долапа — нищо друго. Отдавна му било мерак долапчийство да подхване; ще постегне как да е долапа и ще завърти работата. Всички се съгласиха на часа, а Пею, по-опитен в тези неща („дето е воденичарството, там — и долапчийството“) и помощ му обеща.
— Аз пък съм намислил да започна абаджилък — рече Бяно. — Имам другари абаджии, ще ми помогнат да сложа тук няколко стана и да ги подкарам.
И това не срещна възражение от никого. Дърпаха се Трънка и Пею, но им наложиха да вземат за свой дял дюкяна на Абапазар.
Виж, не можаха да поделят стоката в дюкяна: никой я не щеше, на другите я даваше. Тогаз Трънка, каквато си беше „мъжка Драгана“, изтърси изведнъж:
— Какво сте взели и вие да умувате, я вдигнете стоката, та я подарете на хаджи Рифат. Зер ако не бяха хаджи Рифат и леля Нехиря…
Така и сториха. На другия ден вдигнаха стоката и я занесоха в дома на хаджи Рифат. За голяма изненада обаче — впрочем и за голямо неудоволствие на Нехиря ханъм — старецът, макар и все тъй гол като тояга, отказа да приеме подаръка. Напъди ги с думите: „Дул карънън сабунуна мухтадж дийлим.“ Ще рече: „Не съм петимен за сапуна на вдовицата.“
Тогаз Трънка раздели на три храните, а другата стока продадоха топтан на Топракчиевците и парите Манол ги подхвърли във фукарийския дом на хаджи Рифат. Намери ги старецът и се досети как възелът с парите е паднал от небето, но този път не рече нищо и ги задържа.
Като оправиха всичко, Силдаровците се умълчаха. После Трънка се обади:
— Не ви ли се чини, като че тате е тук и ни гледа и слуша?
Извърнаха, очи към онова място на миндера, където Георги Силдаря най-често се заседяваше. Но него, разбира се, го нямаше там. Сега изведнъж почувствуваха колко са сами. И тогаз Бяно продума тихо: