— Разкопчавайте силяхлъците и ги оставяйте там. — Тахир ага посочи към сайванта в двора. — А после — при мен.
Обърна гръб на кеседжиите и отиде да седне на кръглия камък при кладенеца. От тоя миг реши да се възползува Кючук Сабри. Изостана крачка назад, пък се шмугна наляво към комшулука. Седмината се загледаха след него. Успееше ли Сабри, туй щеше да промени нещата; неговото спасение щеше да стане знак за всички останали. Пък дали с бягство или по друг начин, това аллах щеше да нареди.
А Кючук Сабри вече почти беше успял. Превит, свит като ченгел, той тичаше към протката — оставаха му три крачки и щеше да бъде там, дето ни куршум, ни клетва можеха да го стигнат. Направи една крачка… и още една… Последната обаче не можа да стори — чу се изстрел (сякаш не пищов, а топ гръмна!) и… Коджа Мюстеджеб остана с един аркадаш по-малко: улучен във врата, шегобиецът Сабри рухна като подкосен на самия праг на комшулука — тялото и краката отсам, главата и ръцете оттатък. Тъй свърши живота си единственият от тайфата, който не беше „пехливан“ или „балабан“…
Седмината извърнаха поразени очи към аяна. Но не, не е бил той. Тахир ага тъкмо сядаше на камъка, влудяващо бавен и безучастен — гърмежът и смъртта на един правоверен дори не бяха събудили любопитството му. Бавно се отместиха погледите от аяна и спряха върху заптието до дворната врата. Той все така облягаше гръб и в лявата му ръка димеше пръстената му чибучка. Ала сега не пушеше — зает беше да издухва пушека от цевта на току-що изпразнения си пищов. А когато прибра оръжието в силяхлъка и вдигна глава, всички го познаха.
— Кула Колаузин! — произнесе някой с уважение.
И това име съвсем не разведри душите на седмината.
Никой не помнеше истинското му име. Когато се заговори за него — той тогава се бе прочул като дервенджия, в чийто проход не хайдутин, а животинка не смее да припари, — вече го наричаха само Кула заради великанския му ръст. Мюстеджеб и аркадашите му бяха още босоноги момчетии из махалата, когато Тахир ага стори икрам на Кула, като го покани в Сливен и го направи колаузин, телохранител; тази нова длъжност даде само прозвището на Кула — и една бая̀ тлъста плата с него, — ала иначе същинската му работа беше да гони хайдутите и да чисти Балкана от тях. Той пак не се посрами — с пусии, потери и купени предатели бастиса няколко чети и сегиз-тогиз пристигаше в Сливен с хайдушка глава, на кол издигната, пак Кула утрепа и войводата Злати Кокарчоолу, който
говореше се от уста на уста, че именно негов куршум бе възпламенил барута на войводата и причинил ослепяването и смъртта му. Това беше връхната точка на Кула Колаузиновата слава. После изпадна в немилост; зли езици разправяха, че се бил хвалил пред аяна, дето е хвърлил куршум на Генчо Къргов войвода и му скъсал главната жила, а сетне се разбрало, че по същото време Генчо обирал хазната на съвсем друго място. Истина ли беше това или не, не се разбра. Но тъй или иначе Тахир ага отне много от милостите на Кула и вече четири години го държеше онбашия на заптиите си. Такава беше Кула Колаузиновата, но още никой, гяурин или правоверен, не би си пожелал да чува името му между враговете си…
Това си припомниха дишлиите, като гледаха високия като минаре мъж до дворната порта и чуха името му.
А Тахир ага вдигна ръка и извика на онбашията:
— Дай ми керпедена!
Що беше намислил аянът? — За какъв керпеден говореше?
Кула Колаузин приближи, без да бърза, и подаде на аяна обикновен черен керпеден, какъвто можеш да видиш в ръката на кой да е налбантин. С право бяха нарекли „кула“ този онбашия — Ружди Балабан беше най-висок в тайфата, пък главата му едва стигаше рамото на Кула Колаузин. И — аллах, аллах! — какво рамо! Скала сякаш напираше под сетрето, не човешка плът…
— Я сега пристъпи насам, „коджа“ Мюстеджеб — нареди Тахир ага. — Пристъпи и зяпни да видя доколко са ти протрити зъбите от баниците и пилетата. Ти си делибашия на тия бабаити, редно е първо твоите зъби да прегледам.
Разбрал какво го очаква, Мюстеджеб стоеше като вкаменен, само дето за миг хвърли отчаян поглед настрана — не се разбра дали към комшулука или към струпаното под сайванта оръжие. Сякаш в отговор ръката на Кула Колаузин едва доловимо трепна, па се премести на половин пръст разстояние по-близко до един от пълните пищови в пояса му.
— Хайде, Мюстеджеб — подкани го аянът за пръв път с нотка на прекипяло търпение. — Не ме карай да чакам! Пък виж на — и твоите аркадаши вече едва изтрайват пипкането ти…
Подчини се Коджа Мюстеджеб и отвори уста. За миг усети студенината на желязото. После в ушите му проехтя грозно хрущене, преряза го остра болка и докато устата му се изпълваше с кръв, топла и солена, чу Тахир ага да му казва поучително и наглед незлобиво: