Накрая Трънка теглила черта за хесап, та попитала:
„И каква дума да кажа на бате?“
„Кажи му — отговорила Жечка чорбаджи Стефанова, — че много го ценя, но такива пречки са между него и Божура, стени като Сините камъни високи, та да я забрави и другаде да си потърси стопанка…“
— Аха! — изпъшка Бяно. И потъна в мълчание.
Не беше болка това, което изпитваше. Не беше и горест. Чинеше му се, сякаш някой е отворил гърдите и главата му и е изтръгнал всичко отвътре, а сетне ги е затворил, като ги е оставил така, пусти и празни, кухи като тъпани.
— Докога ще немееш?
Гласът го стресна. Говореше му Трънка; в очите й имаше повече уплаха, отколкото любопитство. Повтори му сопнато:
— Докога, питам, ще немееш? Хемен става половин сахат, ти не мръдваш, същински дънер. А въздишките ти ще стопят и камъните от калдъръма.
Бяно събра всички сили и се опита да се усмихне:
— Нищо ми няма, не бери кахър за мене. — Трънка не беше проявила желание да си ходи, но той я подкани: — Хайде, ще те изпратя…
Тя го разбра и не му се разсърди.
— Не е потребно да ме изпращаш. — Жената се изправи и пооправи сукмана си. — Неделя е, навън е пълно с народ. — Бяно мълчеше. — Пък ако много ти се съкълдисва душата — рече на сбогуване сестра му, — прескочи до в къщи. Ще побъбрим за едно-друго ще пиете с Пею по глътка дели-боран от нашия…
Не чу края на думите й и отново изпадна в предишното вцепенение. То приличаше на нещо като гъст мрак в планината — непрогледен, само отвреме-навреме долавяш в него далечен и неясен звук или срамежлив трепет на звездица. Когато отново се върна към действителността, гърбът го болеше, краката му — изтръпнали; пладне беше превалило, а когато Трънка си отиваше, беше още средата на сутринта…
Изпържи си яйца, хапна два-три залъка и побутна тиганчето настрана. Остави всичко така и тръгна, без сам да знае накъде. Прекоси с вяли стъпки двора, излезе навън, не се сети да дръпне вратата зад себе си и тръгна нагоре по улицата — прегърбен, с хлътнала между раменете глава. Смътно долови някакъв вик, нещо се стовари върху му, тласна го и го търколи край дувара. Когато се съвзе, до него гузно се усмихваше един момчурляк. Беше Юрданчо, синът на поп Димитър, дето бяха с него нещо рода̀ по майчина линия.
— Щяха за едното чудо да те смачкат — каза Юрданчо. Едва сега Бяно забеляза башибозука, който се нижеше по улицата, може да имаше до триста души и всички на коне. — Подвикнах ти веднъж, ти нито мене чуваш, нито тия, дето вече аха-аха да те смачкат под копитата. Подвикнах ти втори път, пък не дочаках да видя ще ме чуеш ли и…
Бяно се поизтупа, понечи да поизтупа Юрданчо, помнеше го как играеха заедно с Васил, ала момчето не диреше ласка, то си имаше своята мъжка тайна.
— Прихванало ги е нещо турчулята. Потеря. От сутринта тази е третата. — То понижи глас. — Разправяха днес в двора на църквата, че Алтънлъ Стоян войвода ги прескимбичил нещо в Балкана, та на Тахир ага жлъчката едва не се пукнала и вдигнал подир него всичките агарянски бабаити, начело с баш-бабаитина Кула Байрактар. Ама ще хванат те… — и Юрдан завърши с едно неприлично движение.
Втори път го извади от унеса наблизо до Фърчиловата воденица тежката ръка на приятеля му Мавроди Коджакара.
— Хайде с мене! — повлече го той, преди още да бяха разменили дума за поздрав.
— Чакай бе, човек! Накъде си ме затеглил?
— Идвай с мене ти казвам — тихо, но настоятелно повтори Мавроди. — Отиваме у Добри. Добри Желязков от Ново село. Хабер ми прати Коста. — Той говореше за Коста Топракчиев, другия техен приятел. — Да съм отидел там, за да съм чуел от брат му Христодул нещо, от което свят щяло да ми се завие от радост.
Бяно, както си беше с пречупена воля, се остави да бъде поведен. Отвори им Добри Желязков, а в собата завариха Коста. Седеше с подвити крака до софрата; на нея върху шарен месал се мъдреха няколко порязаници хляб, пръстена паница със студено месо и калайдисан бакърен пахар с вино.
— Аха! — разочаровано подхвърли Мавроди. — Такава била тя, работата, от която свят ти се завива…
— Не бе, Коджакара! — подсмръкна Коста. — Туй е само докато чакаме бате.
— Ето ме и мен! — разнесе се весел глас от вратата. Нямаше нужда да се обръщат — с такава метална острота звучеше само гласът на Христодул. — Нося ви такава новина, която заслужава да се полее с цяло буре щевка!