Выбрать главу

— И какво по-нататък? — обади се на свой ред Коста. — Мигар този кръволок наистина се е превърнал в кротко агне?

— Ти все като пале пред майка си… — скара му се Христодул, надигна пахара и чак тогава продължи. — Едва пренесли Ибрям в Юренджик, и той отново си показал рогата. Имало там между българите някои, дето също този ден се женели и се били събрали, пийвали си, пеели и се смеели. Сватба! А Ходжоолу си рекъл, че песните и смеховете са, защото людете научили как го е опозорил Алтънлъ Стоян войвода. И като забравил как се е клел в брадата на Мохамеда, пратил чапкъните си, та запрели десетмина от сватбарите. И бой, бой — едва оцелели, злощастниците, но навярно месец-два ще трябва да лежат в овчи кожи. Забравил Ибрям и другото си обещание, извикал кятибина си и му издиктувал дълъг аманет до нашия аян.

— Аха! — рече Коста. — Затуй, значи, е била днешната гюрултия.

— Пак с твоето бързане! — отново го смъмри Христодул. — Мислиш ли ти, че Тахир ага ще вдигне толкоз народ само заради един насинен дирник?

— Ако принадлежи на Ибрям Ходжоолу, ще вдигне. Лика-прилика са си те като краставите магарета…

— Не го познаваш ти Тахир ага. Той…

— Ама все пак вдигна амуджите, нали? — заинати се Коста.

— Вдигна, да, обаче не заради сините дамги по задника на Ходжоолу. Същата нощ беят се представил пред аллаха си.

Настана тишина, сетне всички заговориха в един глас. Христодул извади чибук и пунгия, бавно натъпка тютюна и още по-бавно го запали, вдигна нагоре дъгите на веждите си и едва тогава продължи своя разказ.

— Точно тъй станало, както ви разправям. През нощта, когато и таласъмите се прибират да спят, в харемлъка на Ибрям бей пропукал пищов. Наскачали пазвантите, разтичали се и що да видят: беювите жени вързани и с по един чорап в устата, а беят лежи ничком с прясна рана по средата на челото. Пък в ръцете му — същия аманет, който по това време трябвало да бъде в ръцете на Тахир ага. През нощта ги спипали Алтънлъ Стоян и юнаците му. Навързали жените, показали на бея писмото му, съдили, осъдили и…

— И му светили маслото! — с възторжен глас завърши вместо него Мавроди Коджакара.

— А сабахлен — завърши Христодул, — когато идвали пазвантите насам да донесат на аяана вестта за края на Ходжоолу, по пътя намерили беювия илчия да подсмърча, вързан на едно дърво, и да моли аллаха си да не го подуши вълк. Та затова Тахир ага разпратил бързогонци да вдигнат потери от всяко село на казата, а на Кула Байрактар заповядал да не се връща без главата на хайдутите.

— Да живей Алтънлъ Стоян войвода! — извика възбудено Мавроди и вдигна пахара.

— Да живей! — в нестроен хор повториха останалите след него и пахарът премина от ръка на ръка.

Още няколко пъти викаха „Да живей!“ и след всеки такъв вик бакъреният пахар, който трябва да събираше до към две оки вино, се опразваше, та се налагаше домакинът да слиза до избата.

Пиеше и Бяно. Първите глътки разляха приятна топлина по жилите на все още скованото му в мраз тяло. Изпита желание да се напие и захвана по-често от другите да посяга към пахара, по-дълго не го отлепяше от устните си. Но сбърка — виното не му донесе разтуха.

В това време Мавроди подхвана една от Алтънлъ Стояновите. Подхвана я ей тъй, от средата, но другите, без Бяно, уловиха на часа думите:

Алтънлъ Стоян войвода, той си на Добри думаше: „Добре ле, кючук байрактар, съблечи дрехи овчарски облечи дрехи юнашки…“

Унесени в песента, мъжете около софрата не усетиха как Бяно се измъкна от кръга им, та приседна на една възглавница в най-далечното, най-тъмното кюше на собата и там захлупи лице в шепите си.

А песента продължаваше:

Най-напред иде султана, султана черкешлийския. Стоян на Добри продума: „Добре ле, кючук байрактар, снеми си пушка от рамо, че си султана замери в челото между веждите“ И Добри кючук байрактар войводата си послуша, султана в чело замери, замери и го удари и го от коня събори. Като е потеря видяла, един през друг бягали, бягали и се върнали…

— Е-е-ех! — проточи глас Мавроди. — Туй е живот, майка му стара! Така и аз един султан да замеря, пък друго от тоз живот не искам…

А какво искаш ти, Бяно, от този живот? Целият ти мерак беше да виждаш около себе си едно бяло лице с венец от къдрави кестеняви коси около него и украсено от две очи като модри теменуги. Това ти бе всичкото, ама и то… Пий, Бяно, пий!…

Най-сетне Христодул Топракчиев ги подкани:

— Хайде — рече, — кажете едно „Господ да пази Алтънлъ Стоян и юнаците му“ и да тръгваме.

Повториха пожеланието след него, сбогуваха се с Добри Желязков и си тръгнаха. Когато се разделиха с братя Топракчиеви, Мавроди промуши ръка под Бяновата и развълнувано му заговори: