— Слушай, отдавна исках да ти кажа нещо, ама все не намирах кураж. И сега, като съм пийнал, не ти ли го кажа, е, значи никога няма да посмея.
Мавроди Коджакара се бе доста изменил — „позагладил косъма“, както сам казваше, откакто се позамогна чрез абаджилъка. Пуснал тънки мустачки на луд гидия и с винаги лъщящи тъмни очи, той се бе едновременно и издължил, и поналял с мускули.
— Имам една девойка на сърце…
Бяно пребледня. Помисли си: „Божичко, и той ли…“
— Неда — опари го горещият дъх на Коджакара. — Храненица е на хаджи Нойко.
— Знам я. Нали когато Алтънлъ Стоян я отърва от турците, наш Манол се бе случил при него, та войводата го натовари да я доведе в Сливен? Всяка година в края на април Неда носи у дома армаган за Манола — не е неблагодарница тя…
Другият кимна:
— Аслъ аз затуй на твоята врата похлопвам… — После се дръпна: — Ама ти… Защо се хилиш?
— Не се стряскай такъв. Не се присмивам нито на тебе, нито на Неда. За друго се засмях. Знам я ей толчава, а тя не само пораснала, ами вече първият ми приятел иска да се жени за нея.
— Кажи, ще помогнеш ли?
— Не ще и дума. Още утре, най-късно вдругиден ще ида у хаджи Нойкови. И не сам — ще забера и Манол с мене.
А безгласно си казваше: де да можеше да помогне и на себе си…
7
Почти по същото време името на Неда, хаджи Нойковата храненица, се споменаваше и на друго място в Сливен.
Напоследък Димитраки чорбаджи често се ядосваше на сина си. Колкото и да се правеше, че не вижда, колкото и с бащинска снизходителност да оправдаваше постъпките му, нищо не се променяше към добро — Евтим от ден на ден все повече се превръщаше в обикновен хаймана. Не работеше нищо, а харчеше с широка ръка; пушеше като комин, а да се прибира пиян-залян, на четири крака, беше станало за него едва ли не катадневно приключение.
В този неделен ден на Димитраки чорбаджи най-сетне му прекипя. Оправяше тефтерите си, когато чу, че Евтим се прибира пак пиян. Не можеше да не го чуе — то комай не човек, а мечка се изкачваше с пъшкане и грухтене по стълбите. Не стига туй, а повика слугинята Минка и заръча да му донесе от избата стомничка вино. Тогава кипна кръвта на Димитраки и тръгна да вкарва в пътя непрокопсаника си. Застанаха един срещу друг. Макар и позастарял, бащата беше прав, изпъчен, висок, с господарски вирната брадичка, по руменото, свежо за годините си лице все още нямаше никаква бръчка. Синът, дваж по-млад, изглеждаше по-възрастен от баща си — пълнотата, сплъстените и увиснали черни коси и мустаци и торбичките под очите и под брадата правеха лицето му уморено и повяхнало.
Димитраки го погледна, па кресна:
— Сто? Малко ли ти е било виното днеска, це осте поръцвас?
Евтим не оцени дълбочината на бащиния си гняв, прие го като едно от зачестилите посмъмряния. И се усмихна глуповато:
— А, туй е за капак. — Езикът му се плетеше, та благородното съскане не му вървеше. — Няма ли да седнеш, че да си направим дружина?
Това преля чашата. Задавен от ярост, бащата произнесе едно неясно „Ти… ти…“, пък като не можа да каже нищо повече, неочаквано и за двамата лепна една плесница на месестата буза на сина си. За зла случка точно тогава се появи и Минка със стомната. Все още неспособен да говори, чорбаджи Димитраки възнагради усърдието на слугинята също с шамар, сетне изтръгна стомната из ръцете й и я запрати през отворената врата и през хаета чак долу, на калдъръмения двор. Евтим изтрезнял, разтриваше пламналата си буза и се чудеше днес ли се случи това или преди десет години — толкова време беше минало, откакто получи последния пердах от баща си.
Димитраки отпрати слугинята, после рече на сина си:
— Седни! Сте поговорим!
Седнаха на миндера в единия ъгъл на одаята.
— Ти на колко си лазарника? — започна бащата. — Двайсет и пет? Е, погледни се и ми кази: прилицас ли ти на цовек, който е на двайсет и пет? — Беше въпрос, но Евтим благоразумно предпочете да не отговори. — На двайсет и пет — продължи тогава Димитраки — мъзете работят, пецелят и правят цудеса. А ти? Науцил си се да пусис и да се прибирас ката ден кьор-кютук пиян, на лентяйство и прахосницество си се науцил, на нисто друго!
— Туй е вярно. — Евтим беше окончателно изтрезнял и знаеше какво да отговори. — И защото е вярно аз съм за окайване, не за ругатни.
Надушил клопка, бащата го изгледа подозрително.
— Сто знаци туй?
— Упрекваш ме — тихо каза синът, — че не работя, не съм научил нищо, не правя чудеса. А запитвал ли си се защо аджеба не работя и не правя чудеса? — Бащата изсумтя нещо, което трябваше да се разбира като „защото си хайлаз, затуй!“ Евтим поклати глава: — Защото ти, тате, никога не си ми давал работа. Помниш ли по̀ лани, когато ти исках чаирлийския чифлик, — аз да го работя, аз да се трепя в него, аз да се поочукам като печалбар? Е, помниш ли? Какво ми отвърна ти тогава? Синът на един Димитраки чорбаджи нямало да става чифчия…