— Не знаех тези неща — рече синът и в гласа му имаше вече и извинение.
Бащата бързаше да кове желязото, докато е горещо:
— Сега кажи: Неда жена за венчило ли е или само за…?
— Разправяш ги и ти! — наежи се отново Евтим. — Като те слуша човек, ще рече, че Неда лежи оттатък на менсофата, съблечена и бяла, и само мене чака…
Димитраки чорбаджи беше доволен — синът му в същност вече бе направил онзи избор, към който го бе направлявал съветът на баща му.
— Там е работата — каза. И се върна към своя „елински“ говор: — Трябва да намерим хитър цалъм — искаше да каже „чалъм“, — та да ти я докараме тая Неда. Такава съблецена и бяла, каквато я искас.
— Ще я докараш на кукуво лято — продължи да се цупи Евтим. — Знаеш какво семейство са Хаджинойковците. Набожни, че чак…
Димитраки съсредоточено натъпка чибука си, после подаде пунгията на сина. И този жест повече от разговора за жените и леглото доказваше, че занапред Евтим ще има всичките права на един възрастен мъж.
Замислени, двамата пушиха дълго, пущаха към тавана кълбета и кръгчета, докато най-сетне бащата тупна ръка по коляното си:
— Ами це разбира се! — възкликна. — Сто реце ти одеве? Це Хадзинойковците са набозни, нали? Е, хубаво, няма ли да е опецена работата, ако сам господ посъветва Неда да се съгласи?
Евтим го изгледа изпитателно и недоверчиво.
— Слусай, момцето ми. Баста ти е зивял дълго на тоя свят и много неста е видял, много неста е науцил. Бог съветва людете црез изповедниците. А знаес ли кой е изповедник на Хадзинойковците?
— Да не е?… — с надежда и вълнение произнесе Евтим, започнал да схваща мисълта на мъдрия си родител.
— Състият. Отец Партений. За някоя и друга зълтица Партений сте доведе на одъра ти не само Неда, а и родната си майка.
Двамата се спогледаха, после едновременно избухнаха в тържествуващ смях.
8
Откакто преди три-четири години хаджи Нойко загуби разсъдъка си, гостите в неговия дом значително оредяха — е, каквото и да е, не е баш много приятно да седнеш на една софра с луд човек. Понякога се случваше цели недели да се изнижат, без външен човек да прекрачи прага им. И затова беше особено събитие за дома, когато в понеделник той бе споходен на два пъти от посетители.
Пръв дойде таксидиотът Партений. Появи се някъде в късния предиобед; часът беше добре избран — тогава хаджи Людскан, първородният Хаджинойков син, и по-малкият му брат Стефан бяха по своите мъжки и търговски работи из чаршията, та отсъствието им даваше по-голяма сгода на калугера да поговори с храненицата, без да бъде смущаван от други лица.
Партений влезе в двора и се огледа. В къщата се мяркаха шетащи жени, а долу до стълбата, отвеждаща към хаета, хаджи Нойко седеше на трикрако столче, припичаше се на галещото есенно слънце и чертаеше нещо с върха на тояжката си по каменната настилка на двора.
Монахът прекоси двора и, ще не ще, трябваше да мине покрай развалината на видния някога сливенски първенец. Знаеше от опит, че хаджията няма да го разбере, но все пак каза, минавайки, едно:
— Добър ден, дядо хаджи.
Старецът не вдигна глава. Тояжката му продължи да описва непонятни фигурки върху камъните, а устните му редяха безмислено:
Партений послуша нелепия му брътвеж, после сви рамене (имаше едновременно съжаление и отвращение в този негов жест) и като държеше полите на расото си се изкачи на хаета. Има̀ сполука — посрещна го Неда. Момата му целуна ръка, а калугерът я изгледа с любопитство — за това момиче бе преритал, непрокопсаникът Евтим, а баща му — чудо на чудесата! — беше отворил обкованите си ракли не да слага, а да вади пари.
Неда минаваше за една от първите по хубост моми на Сливен. Висока беше тя и едра, с онази едрина, която излъчва сила и здраве, но и с напетост и пъргавина, а не тромава и грубовата; такава кръшна едрина и такава набъбнала моминска гръд показват утрешна стопанка-въртокъщница и майка на цяла сюрия здрави дечурлиги. Главата й отговаряше на снагата — широколика, тъмнокоса и черноока, забучила гарваново крило над челото и втикнала маслинки под тънко изписаните вежди, бузите покрити с руменец, който достига чак докъм ушите, а на брадичката — трапчинка. Поогледа я Партений, но природата му беше такава, че не се впечатляваше от женска хубост, та в себе си я оцени като „селендурка“, а за Евтим и баща му си рече едно: „Да им се чуди човек на акъла…“ Ала гласно каза с всичката благост, на която беше способен: