— Ела, Недо, ела. За тебе съм дошъл, да поприказваме. В чуден сън те видях нощес и като го разтълкувах, разбрах, че сам господ-бог наш ми е показал какво щастие е отредил за тебе. Дошъл съм този сън да ти разкажа…
Неда, макар и зачудена, му отвърна почтително:
— Къде да дойда, отче? Може и тук да ми кажеш съня си.
— Не бива, дъще — хитро я смъмри той. — Ако такъв сън се чуе и от други уши, не се сбъдва. Ей там, долу да отидем, до сайванта.
Слязоха по стълбите и отидоха към сайванта, пък не видяха как умопобърканият старец веднага зад тях надигна от столчето своето високо и жилесто тяло и се промъкна тъй, че само една дъсчена стена го делеше от двамата…
— Сънувах те булка, Недо — подхвана дружелюбно монахът. — Булка с чудна премяна, а прикята ти в десет талиги не се събираше, та трябваше и сватбарите да носят една част на ръце.
— Накъде биеш, отче? — засмя се Неда и трапчинките на лицето и станаха три — по една и на бузите. — Да не си дошъл като сватовник, да ме искаш жена на някого?
— А, сватовник. Не е моя работа да ставам сватовник. — Последното, което Партений имаше да урежда в този дом, беше да предлага на Неда венчило. — Ама такъв чеиз видях в съня си, Недо, че дори на мене, чуждия на земни суети божи служител, свят ми се зави.
Трапчинките изчезнаха. Момата поклати глава:
— На друга е бил този чеиз, отче. Е, ако ми излезе късметът, и аз няма да съм с празни ръце — добър и щедър към мен е бил винаги пастрокът ми, но чак десет талиги…
Ако не мразеше да се докосва до жена, Партений можеше и да я потупа ласкаво по рамото. Но се задоволи да каже подкупващо:
— Да имаш такъв чеиз зависи само от тебе… Има една работа…
— Кажи я тази работа, отче. Макар че не вярвам да ме пуснат вън от къщи нито татко, нито бате Людскан. Никаква не съм им аз, ала те ме имат за родна дъщеря и сестра…
— Там е майсторлъкът я — щракна пръсти монахът, — да уредиш да те пуснат. Останалото е в кърпа вързано.
— Ти само едно не ми каза — засмя се пак момичето. — За работата, дето се плаща с талиги чеиз.
— На хубаво място те викат, Недо. В дома на първия измежду християните в града — чорбаджи Димитраки…
Усмивката не слезе от устните на Неда и това се стори добър знак за посредника. Тя каза:
— Хайде холан, отче, цял Сливен знае как плаща Димитраки чорбаджи на аргатите и измекярите си.
— Не слушай ти хората. Плащането е според работата. Ти ще се грижиш само за Евтим, сина на чорбаджията. Загрижен е баща му, Недо. С лоши другари се е събрал Евтимчо, по кръчми и по разни жени е тръгнал. Боли го Димитраки бащиното сърце, та е готов мило и драго да даде, за да…
Не успя да завърши. Пребледняла, Неда го прекъсна:
— Ти… ти… Божи служител… Смееш да ми предлагаш…
С обидата Партений все пак щеше да се справи. Но заедно с нея върху главата му — в съвсем буквален смисъл — се стовари и друг знак на недоброжелателство. Това беше тояжката на лудия старец; ударите й се посипваха върху Партений толкова чевръсто, та монахът се увери, че повредата на ума съвсем не означава и повреда на ръката. Опита се да се брани с ръце, но безуспешно; помъчи се и да моли за пощада, но не успя да проговори — един удар на тоягата беше попаднал върху бузата му, та устата му беше пълна с кръв (по-късно калугерът щеше да разбере, че е загубил и един кътник). Тогава Партений направи единственото, което му оставаше — запретна полите на расото си и с все сили затича към портата. И този път му се стори безкраен, защото върлинестият старец и неговата сопа го съпроводиха до самото му излизане.
Партений оцеля и това в края на краищата беше най-важното за него. Но такава градушка от удари беше понесъл, че той после напразно се мъчи и не можа да си отговори на този въпрос: въобразил ли си беше или наистина бе чул, че с най-последния удар безумникът-старец не бъбреше своето шантаво „адикала, гвадикала…“, а бе изсъскал:
„А това пък е за оня, дето те е пратил!…“
Следобед, когато у хаджи Нойкови дойдоха Бяно и Манол, навред царуваше обичайният ред, в къщата пак се мяркаха шетащи жени, само хаджи Нейко не седеше до стълбата, а се бе преместил до дувара под кьошка — там сега грееше слънцето. Двамата млади Силдаровци се отбиха при нето, поздравиха го почтително и докато той си редеше безсмислените приказки, наведоха се и му целунаха десницата. Изглежда, че междувременно от къщата ги бяха забелязали, защото като тръгнаха нататък, хаджи Людскан вече ги приветствуваше от хаета и ги викаше с ръка.