От баща си Людскан бе наследил не само имота, търговията и старшинството в дома, но беше и „одрал кожата на баща си“: на тридесет години той беше вече така сух и жилест, със същото продълговато лице и гъсти мустаци, както хората от край време помнеха хаджи Нойко.
Посрещна Силдаровците на хаета и се здрависаха Людскан хаджи Нойков не беше много по-стар от тях, нямаше повече от пет-шест години преднина пред Бяно, но те се отнасяха към него с подчертано уважение — дали заради хаджийството (някъде около Голямото чумаво баща му го бе взел със себе си на Божи гроб), или защото бе наследил острия като бръснач ум на хаджи Нойко — сами не можеха да определят. Влязоха тримата в собата и се настаниха по миндерите, жените поднесоха сладко и кафета и както изискваше обичаят, докато не изсърбаха кафетата, разговорът помежду им не излезе от катадневни новини.
Празните филджани прибра Неда. Поздрави чинно и двамата, но по-дълбокият поклон беше за Манол, освободителя й.
— За нея сме дошли да говорим, хаджи — подхвана Бяно, когато изпратиха девойката с поглед.
Отговорът на Хаджи Людскан ги свари неподготвени:
— Хо! И вие ли! — прогърмя той. — Днес става голям алъш-вериш около нашата Недка…
Двамата братя се спогледаха и Манол, по-припреният от двамата, понечи да се надигне, казвайки:
— Е, хаджи, щом сме изпреварени…
Прекъсна го гърленият смях на стопанина:
— Не съжалявайте, хич не съжалявайте, че сте изпреварени! — кискаше се той, докато правеше знак на Манол да седне отново. — Онзи, дето ви изпревари, едва не си остави кожата тука…
И им разказа за злополучното гостуване на Партений.
— Боже! — вдигна очи към небето Бяно. — Как търпиш такива мръсници и сводници да се зоват твои служители?
— Грехът е колкото негов, толкоз и на онези, които са го пратили — рече, вече сериозен, хаджи Людскан. — Е, говорете сега вие. Какво имахте да ми кажете за Недка?
Усещаше се, че отнапред гледа доброжелателно на мисията им. Доловил това, Бяно похвали Неда, а после надълго и нашироко разказа за приятеля си Мавроди Коджакара — за нещастията му, за бедността, но и за трудолюбието му. Хаджи Людскан го изслуша търпеливо. И остана доволен от словата на Бяно.
— Чувал съм за Мавроди — заговори той, — но не го познавам.
— Поне кажи хубаво или лошо си чувал, хаджи — вметна Манол.
Домакинът отговори на откровеността с откровеност:
— Чувал съм за него от тате, а той пък от вашия баща, царство му небесно. По завераджийско време бях чувал. Бай Георги Силдаря е слагал Мавроди между онези, които, стига да има кой да ги събере повече, ще карат ушите на султана да пищят, когато споменават пред него думата българин.
Откровеността си е откровеност, но хаджи Людскан съумя да си каже думата така, че да не проличи добро или лошо оценява Мавроди по онова, което е чувал за него. А такива времена бяха тогава, че и братята предпочетоха да не изискват от него да се уточни.
— Не искам да ме разбереш погрешно, Бяно — заговори отново Людскан след кратко смълчаване. — Вярвам на всяка дума, която чух от тебе, но ще поразпитам за жениха. Длъжност ми е да го сторя, защото за мене Неда е като сестра и повече от сестра. — Бяно кимна: не, не се обиждаше, пък и тази проверка си беше по правилата. — Ама…
— Аха! — с недоволство го прекъсна Манол. — Има, значи, и едно „ама“…
— Има — кимна хаджията. — Ние не говорим за топ аба, че да я караме така: давам — вземам. За жив, човек говорим, та ще трябва на още двамина думата да чуем.
Той отиде до вратата и повика Неда, но поотпусна гласа си, та Бяно се запита дали момичето е на двора, или на Карандила… Не, дори на двора не била, най-много в съседната стая — толкова бързо се появи тя. И навярно с непогрешимия си женски усет бе догадила какво ставаше в собата, защото, румена изобщо, сега пламтеше така, че не барут, а прахан да допреш до лицето й, и ще пламне.
— Ела, влез, Недке — подкани я Людскан. Наистина я обичаше, инак не би могъл да събере толкова нежност в грубия си глас. — Ама ти май се досещаш за какво са ми приказвали тези приятели, а?
Червенината сега обхвана комай и косата й, Неда не можа да отговори, та кимна няколко пъти с глава.
— То, както виждам — продължи поразвеселен хаджията, — невям е излишно да те питам дали си съгласна…
Момичето не произнесе нито дума, но всичко у нея издаваше не само съгласие, но и желание.